Двамата се разделиха, както и бе предвидил. Наклонен надясно, той протегна левия си крак и нанесе ритник. Ботушът му с дебела подметка се заби в гърдите на единия амхар и го свали от коня. По това време другият бе имал време да завие и бе извадил пистолет — стар, но смъртоносен деветмилиметров „Макаров“, който вече бе насочен към Борн.
Прозвуча изстрел, който изхвърли амхара от покритото му с одеяло седло. Борн се обърна и видя Заим да се появява с пистолет в ръката. Той размаха свободната си ръка и двамата препуснаха към еловата горичка, която се виждаше в гората.
Щом стъпиха между дърветата, проехтя изстрел и над главите им се посипаха елови клонки. Амхарът, когото Борн бе свалил от коня, го бе яхнал отново и идваше след тях.
Заим водеше, като се провираше между еловите дървета. Бе станало значително по-студено и по-влажно. Дори и тук, в прикритието на гората, леденият вятър минаваше през тях, събаряйки от време на време сняг от по-горните клони. Борн усещаше как преследвачът му диша във врата, но продължаваше да следва кафявия кон.
Теренът започна да става по-стръмен — отначало се издигна плавно, после по-рязко. Конете наведоха глави с пръхтене, сякаш за да усещат по-добре скритите от снега и заледени камъни.
Борн чу как зад гърба му нещо изпука и пришпори още по-бързо коня си. Щеше му се да попита Заим къде отиват и колко още им остава, но се опасяваше да не би гласът му да издаде местоположението им в лабиринта на гората. Докато си мислеше това, зърна пролука през дърветата, след това силния отблясък на ледена повърхност. Бяха стигнали до река, която се виеше покрай ливадите.
В този момент той чу изстрел и миг по-късно конят на Заим се срина под него. Амхарът се преметна и падна на земята. В последния момент Борн успя да се протегне и да го издърпа зад себе си.
Наближаваха брега на замръзналата река. Изтрещя поредният изстрел.
— Пистолетът ти! — извика Борн.
— Загубих го при падането.
— Ще ни отстрелят като патици.
Борн пусна Заим на земята, след това се смъкна от гърба на коня. Плесна го по задницата и животното се втурна през гората почти успоредно на реката.
— Ами сега? — попита Заим и посочи сакатия си крак. — Няма да мога да се справя.
— Да вървим. — Борн го сграбчи за дрехата и двамата се изтъркаляха по наклона към реката.
— Какво правиш? — Заим се беше облещил от страх.
Борн го сграбчи и почти го отлепи от земята миг преди да се ударят в леда. Инерцията на двете тела ги завъртя и те се плъзнаха по гладката повърхност, като Борн успяваше да контролира движенията им с шпорите на ботушите си. Набраха скорост по естествения наклон на реката.
Той взимаше умело завоите, но почти не можеше да контролира скоростта.
При следващия завой Заим издаде нечленоразделен вик. Секунда по-късно Борн разбра защо. На по-малко от километър напред по реката се спускаше отвесен водопад, сега замръзнал като на снимка.
— Колко е високо? — извика Борн през воя на вятъра в лицето му.
— Твърде високо — простена Заим в ужас. — О, твърде, твърде високо!
Девета глава
Борн се опита да свърне вляво или вдясно, но не успя. Носеше се по издълбан в леда коловоз и не можеше да излезе от него. Така или иначе, вече бе твърде късно. Наближаваха набраздената горна част на водопада и той направи единственото, което му хрумна: насочи се към средата на реката, където водата бе най-дълбока, а ледът най-тънък.
Врязаха се във водопада със скорост, която, съчетана с тежестта на двамата, разби тънката ледена кора, образувана над течащата вода. Гмурнаха се във водопада и започнаха да потъват, ледената вода преряза дъха им, вкочани телата им, като започна от крайниците.
Докато падаше, основната грижа на Борн беше да не загуби ориентация. Объркаше ли посоките, щеше или да премръзне до смърт, или да се удави, преди да е успял да разбие леда в основата на водопада. Имаше и още един проблем. Ако допуснеше да се отдалечи от основата твърде много, ледът щеше бързо да се удебели в слой, който той вероятно нямаше да може да разбие.
Светлина и сянка, синьо-черно, сиво и млечнобяло се завъртяха пред очите му, щом бушуващата вода го погълна. Рамото му се блъсна в оголена скала. Вълна от болка премина през тялото му като токов удар и когато летежът му внезапно секна, той започна да търси светлината в хаоса от мрак. Но светлина нямаше! Зави му се свят, не си чувстваше ръцете. Сърцето му се бореше да се справи както с физическата болка, така и с липсата на кислород.