Сорая погледна към разпечатката, която Ким й бе дала.
— Фади е точно такъв. Откъде може да се сдобие човек с това вещество?
— Трябва да имаш достъп до завод или до някои от доставчиците им — каза Ким. — Използва се при производството на целулоза, въглероден тетрахлорид и други органични серни съединения.
— Мога ли да използвам компютъра ти?
— Заповядай — каза Ким.
Сорая седна на работното място на Ким и влезе в интернет. Потърси в „Гугъл“ въглероден дисулфид.
— Целулозата се използва при производството на изкуствена коприна и целофан — зачете на глас тя от екрана. — Въглеродният тетрахлорид е ключова съставка в пожарогасителите и хладилниците, макар по-късно да е изоставен заради токсичността си. Дитиокарбаматът, ксантатът се използват във флотацията4 при преработката на минерали. Използва се и за производството на метам-натрий-репарат за борба с вредителите в почвата.
— Едно е сигурно — каза Ким. — Не се продава в кварталния магазин. Ще са ви нужни повече усилия, за да се снабдите с него.
— И това предполага познаване на съединението и неговите особености — кимна Сорая. Тя нахвърли бързо няколко бележки в джобния си компютър и стана. — Добре, аз тръгвам.
— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита инспектор Овъртън. — Без теб работата по случая изобщо не напредваше.
— Не мисля. — Погледът на Сорая се плъзна към Ким. — Смятах да ти кажа още като дойдох. Уволнена съм.
— Моля? — Ким бе потресена. — Защо?
— Новият директор не можа да оцени склонността ми към неподчинение. Смятам, че се опитва да наложи авторитета си. И днес реши да изхвърли мен.
Ким се приближи и я прегърна с разбиране.
— Ако мога да направя нещо…
Сорая се усмихна.
— Знам на кого да се обадя. Благодаря.
Тя бе твърде заета, за да забележи сянката на недоволство, което помрачи лицето на детектив Овъртън. Той нямаше да позволи да му бъде попречено — не и когато бе толкова близко до целта.
По времето, когато Борн и Заим стигнаха до селото, бе започнало да вали сняг. То бе там, сгушено в тясна долина като топка в свита длан, точно както си го спомняше Борн. Облаците, ниски и тежки, правеха пространството между планината и небето да изглежда малко и незначително, сякаш щеше да бъде смачкано в сблъсъка между титани. Камбанарията на църквата привлече погледа на Борн и той се отправи натам.
Заим се раздвижи и простена. Преди известно време той бе дошъл в съзнание и Борн го свали от коня точно навреме, за да го остави да повърне изобилно сред свистящите ели. Борн бе накарал другаря си да хапне малко сняг, за да не се обезводни. Заим беше замаян и слаб, но разбра всичко, когато Борн му разказа какво се е случило. Тяхната цел, по неговите думи, беше да стигнат до някакъв лагер точно до селото, което си спомняше Борн.
Ето че вече бяха в селото. Макар Борн по разбираеми причини да нямаше търпение да се свърже с човека, който според Заим щеше да го отведе до Линдрос, дрехите на Заим вече бяха втвърдени от лед и ако не се затоплеше скоро, щяха да се смъкнат заедно кожата му, щом направи опит да ги свали.
Когато стигнаха околностите на лагера, сивият кон, който Борн бе пришпорвал в галоп през високите до колената снежни преспи, беше на края на силите си. Трима амхари изникнаха сякаш от нищото, размахвайки закривени ножове като този, който Борн бе отнел от мъжа, чийто врат бе счупил.
Борн не се изненада. Не допускаше, че лагерът няма да има охрана. Остана спокоен на седлото на задъхващия се и пръхтящ сив кон, докато амхарите сваляха Заим на земята. Щом го разпознаха, един от тях се втурна към шатра в центъра на лагера. Две минути по-късно се върна — по всичко личеше — с вожда на племето.
— Какво е станало с теб, Заим? — попита амхарът.
— Той ми спаси живота — промърмори Заим.
— Както и той — моя — рече Борн, като се смъкна от коня.