— Как се казва? — попита Борн. — Жена ви.
— Катя — каза доктор Съндърланд след леко колебание.
Обикновено психиатрите избягват да говорят за личния си живот и за семействата си. В този случай обаче не е точно така, помисли си Борн…
Катя бе в ски екип. На главата си имаше плетена шапка с пискюл. Беше руса и много красива. Нещо в нея подсказваше, че се чувства комфортно пред фотоапарата. Тя се усмихваше в обектива, слънцето блестеше в очите й. Бръчиците около очите я правеха да изглежда особено уязвима.
Борн усети, че се просълзява. Някога би казал, че това са сълзите на Дейвид Уеб. Но двете враждуващи личности — Дейвид Уеб и Джейсън Борн, денят и нощта в душата му — най-после се бяха слели. Макар да бе вярно, че Дейвид Уеб, преподавател по лингвистика в Джорджтаунския университет, потъваше все по-дълбоко в сенките, бе толкова вярно и че Уеб бе смекчил най-параноичните и антисоциални ъгли на Борн. Борн не би могъл да живее в нормалния свят на Уеб, както и Уеб не би могъл да оцелее в жестокия, мрачен свят на Борн.
Гласът на доктор Съндърланд прекъсна мислите му.
— Моля, седнете, г-н Борн.
Борн го стори. Изпита някакво облекчение, когато откъсна поглед от снимката.
Лицето на доктор Съндърланд изразяваше искрено съчувствие.
— Проблясъците, господин Борн, са започнали след смъртта на жена ви, предполагам. Един такъв шок би…
— Не тогава, не — каза Джейсън Борн бързо. Но това бе лъжа. Късчетата спомени изплуваха отново през нощта, когато той видя Мари. Те го разбудиха — кошмарите се появяваха дори и под блясъка на лампите, които включваше.
Кръв. Кръв по ръцете му, кръв, покриваща гърдите му. Кръв по лицето на жената, която носи. Мари! Не, не беше Мари! Някоя друга, нежните извивки на шията й изглеждат още по-бледи заради стичащата се кръв. Животът й изтича покрай него, капейки по калдъръмената улица, докато бяга. Задъхва се в студената нощ. Къде е? Защо бяга? Боже мой, коя е тя?
Той бе скочил посред нощ, беше се облякъл, излязъл навън, тичайки през канадския провинциален пейзаж, докато не почувства болка отстрани. Мъртвешки бледата лунна светлина го следваше като окървавените му късчета спомени. Той не можеше да избяга нито от нея, нито от спомените си.
Сега беше в кабинета на този доктор. Той не му се доверяваше, макар че Мартин Линдрос, заместник-директорът на управлението и приятел на Борн, го насочи към него с впечатляващи препоръки. Линдрос бе взел името на Съндърланд от списък, изготвен от кабинета на директора на ЦРУ, а името на Ан Хелд в края на всяка страница потвърждаваше мнението му. Ан Хелд бе помощничката на директора, строгата му дясна ръка.
— Г-н Борн? — подкани го доктор Съндърланд.
Не че имаше значение. Той мярна лицето на Мари, бледа и бездиханна, почувства присъствието на Линдрос край себе си, докато слушаше английския с френско-канадски акцент на съдебния лекар.
— Вирусната пневмония беше много напреднала и положението беше неспасяемо. Можете да намерите утеха в това, че не е страдала. Тя заспа и повече не се събуди. — Лекарят бе отместил поглед от мъртвата жена към нейния съсипан от скръб съпруг и неговия приятел. — Да беше се върнала по-рано от тези ски.
Борн бе прехапал устни.
— Тя се грижеше за децата ни. Джейми си бе навехнал глезена при последното спускане. Алисън бе ужасно изплашена.
— Не е потърсила лекар? Глезенът сигурно е бил изкълчен или счупен.
— Вие не разбирате. Жена ми, цялото й семейство са хора, които обичат да са навън, фермери, издръжлива порода. Мари бе обучена от ранна възраст да се грижи за себе си сред природата. Тя не се страхуваше от нищо.
— Понякога — бе казал съдебният лекар — малко страх е полезен.
— Нямате право да я съдите! — бе изкрещял Борн с гняв и мъка.
— Прекарвате твърде много време с мъртвите — бе смъмрил Линдрос съдебния лекар. — Трябва да поработите върху социалните си умения.
— Извинявам се.
Борн си бе поел дъх, и обръщайки се към Линдрос, бе казал:
— Тя ми се обади, мислеше, че е просто настинка.
— Логично заключение — бе казал приятелят му. — При всяко положение мислите й са били насочени към сина и дъщеря й.
— И така, господин Борн, кога започнаха тези спомени?