Имаше далечен намек за румънски акцент в английския на доктор Съндърланд. Той бе мъж с високо и широко чело, със силна челюст и масивен нос, човек, който лесно внушаваше доверие. Носеше очила със стоманени рамки, а косата му бе сресана назад в причудлива, старомодна прическа. Той нямаше джобен компютър, не изпращаше текстови съобщения по време на сеанса. Не се занимаваше с няколко неща едновременно. Докторът носеше костюм с жилетка от плътен туид и папийонка на точки в бяло и червено.
— Така, така. — Доктор Съндърланд наклони голямата си глава и заприлича на сова. — Ще ми простите, но съм доста сигурен, че вие, как да се изразя, криете истината.
Борн настръхна.
— Крия…?
Доктор Съндърланд извади красив портфейл от крокодилска кожа, от който измъкна стодоларова банкнота. Вдигна я и каза:
— Готов съм да се обзаложа, че спомените са започнали веднага след като сте погребали жена си. Все пак този облог ще бъде невалиден, ако предпочетете да не кажете истината.
— Вие да не сте детектор на лъжата в човешки образ?
Доктор Съндърланд мъдро замълча.
— Вземете си парите — каза Борн най-накрая с въздишка. — Вие сте прав, разбира се. Спомените започнаха в деня, когато видях Мари за последен път.
— Какви бяха те?
Борн се поколеба.
— Гледах надолу към нея в погребалния дом. Сестра й и баща й вече я бяха идентифицирали и бяха взели тялото от съдебния лекар. Гледах надолу към нея — но не можех изобщо да я видя…
— Какво виждахте, господин Борн? — гласът на доктор Съндърланд бе мек и безпристрастен.
— Кръв. Видях кръв.
— И?
— Ами, всъщност нямаше кръв. Не и наистина. Това бе спомен, който изплува без предупреждение, без…
— Винаги става така, нали?
Борн кимна.
— Кръвта бе прясна, искреше, изглеждаше синкава на светлината на уличните лампи. Кръвта покриваше това лице…
— Чие лице?
— Не знам… на жена… но не беше Мари. Беше някоя друга.
— Можете ли да опишете тази жена? — попита доктор Съндърланд.
— За съжаление не мога. Не знам. И въпреки това я познавам. Знам, че я познавам.
Настъпи кратко мълчание, при което доктор Съндърланд вмъкна привидно несвързан с предишната тема въпрос.
— Кажете ми, господин Борн, коя дата сме днес?
— Нямам проблем с този вид памет.
Доктор Съндърланд наклони глава.
— Направете ми това удоволствие, моля.
— Четвъртък, трети февруари.
— Три месеца след погребението, откакто проблемът ви с паметта е започнал. Защо чакахте толкова дълго, преди да потърсите помощ?
Отново настъпи мълчание.
— Нещо стана миналата седмица — каза Борн най-накрая. — Видях… видях мой стар приятел.
Алекс Конклин, който вървеше надолу по улицата в стария град в Александрия1, където беше завел Джейми и Алисън на последната екскурзия. Те тъкмо бяха излезли от една сладоледена къща — „Баскин-Робинс“ — двамата носеха фунийки със сладолед, и там беше Конклин, огромният Алекс Конклин, неговият ментор, човекът зад самоличността на Джейсън Борн. Не можеше да си представи къде щеше да е без Конклин днес.
Доктор Съндърланд наведе глава.
— Не разбирам.
— Този приятел почина преди три години.
— Въпреки това вие го видяхте.
Борн кимна.
— Повиках го и когато той се обърна, държеше в ръцете си нещо… някого всъщност. Жена. Окървавена жена.
— Вашата окървавена жена.
— Да. В този момент си помислих, че полудявам.
Тогава той реши да изпрати децата при сестрата и бащата на Мари в Канада, където семейството имаше огромно ранчо. Така бе по-добре за тях, макар че Алисън и Джейми му липсваха ужасно. За тях не беше добре да са заедно сега.
Оттогава често сънуваше моментите, от които се страхуваше най-много: как се взира в бледото лице на Мари, взима вещите й от болницата, стои в тъмната стая в погребалното бюро, гледа надолу към тялото на Мари, лицето й е застинало, восъчно, гримирано така, както самата тя никога не би се гримирала. Той се навежда, протяга ръка и собственикът на погребалното бюро му предлага кърпичка, която Борн използва, за да изтрие червилото и ружа от лицето й. Той я целува, студенината на устните й преминава през него като електрически шок. Тя е мъртва, мъртва е. Това е краят, животът ми с нея свърши. С тих звук затваря капака на ковчега. Обръщайки се към собственика на погребалното бюро, казва: Промених мнението си. Не искам отворен ковчег. Не искам никой да я вижда така, особено децата.