— Въпреки това вие тръгнахте след него — настоя доктор Съндърланд. — Много странно. Като се има предвид вашата история, амнезията ви, травмата от преждевременната смърт на жена ви е отприщила някакъв особен спомен. Можете ли да се сетите по какъв начин починалият ви приятел е свързан с окървавената жена?
— Не.
Но, разбира се, това бе лъжа. Той подозираше, че преживява отново една стара мисия, на която Алекс Конклин го изпрати преди години.
Доктор Съндърланд събра пръстите си.
— Вашите проблясъци може да бъдат предизвикани от всичко, стига да е достатъчно ярко: нещо, което сте видели, помирисали, докоснали, като сън, който отново изплува. Само че за вас тези „сънища“ са реални. Това са вашите спомени; те наистина са се случили. — Той взе една златна писалка. — Без съмнение травма като тази, която сте преживели, би трябвало да е начело на този списък. И след това да повярвате, че сте видели някого, за когото знаете, че е мъртъв… Не е изненадващо, че проблясъците са станали по-чести.
Това бе вярно, но със засилването на спомените психическото му състояние ставаше все по-непоносимо. Този следобед в Джорджтаун бе изпратил децата си. Той изпитваше ужас, все още изпитваше ужас.
Мари я нямаше, бе изчезнала в един кошмарен, безсмислен миг. И сега не само споменът за нея го преследваше, но и тези древни мълчаливи улици, които го гледаха злобно, улици, които знаеха нещо за него, което той дори не подозираше. Това беше неговият кошмар: ще нахлуят спомените и той ще се къпе в студена пот. Ще лежи в мрака абсолютно сигурен, че никога няма да заспи. Той неминуемо заспиваше — дълбок, почти наркотичен сън, но когато излезеше от този ад, се обръщаше, все още в хватката на съня, търсейки както винаги топлото, апетитно тяло на Мари. И мисълта отново го връхлиташе като товарен влак, който се врязва в гърдите му.
Мари е мъртва. Мъртва, отишла си завинаги.
Сухият, ритмичен звук от драскането на доктор Съндърланд в бележника извади Борн от мрачната забрава.
— Тези проблясъци от спомени буквално ме побъркват.
— Нищо чудно. Вашето желание да откриете миналото си е всеобхватно. Аз бих го нарекъл дори натрапчиво. Една мания често лишава тези, които страдат от нея, от способността да живеят нормален живот, макар че аз мразя това понятие и го използвам рядко. Във всеки случай мисля, че мога да ви помогна.
Доктор Съндърланд разпери големите си мазолести ръце.
— Позволете ми да започна, като ви обясня същността на вашия проблем. Спомените възникват, когато електрически импулси карат синапсите в мозъка да отделят невротрансмитери или, с други думи, синапсите стрелят, както казваме ние. Това създава временна памет. За да стане тя постоянна, е необходимо да се извърши процес на затвърждаване. Не искам да ви отегчавам с подробни описания. Достатъчно е да кажем, че затвърждаването изисква синтез на нови протеини, следователно отнема много часове. През това време процесът може да бъде блокиран или възпрепятстван от множество неща — сериозна травма, например безсъзнание. Това се е случило с вас. Докато сте били в безсъзнание, вашата неестествена мозъчна активност е превърнала постоянните спомени във временни. Протеините, които създават временни спомени, се разпадат много бързо. За часове или дори за минути тези временни спомени изчезват.
— Но моите спомени се появяват отново от време на време.
— Това е заради травмата — физическа, емоционална или съчетание от двете, която може много бързо да залее определени синапси с невротрансмитери, тоест да възкреси, ако се изразим така, спомени, загубени преди.
Доктор Съндърланд се усмихна.
— Казвам ви всичко това, за да ви подготвя. Идеята за пълно изтриване на паметта, макар да е по-близка от когато и да било досега, е все още елемент на научната фантастика. Все пак като приложа най-новите процедури, мога да накарам паметта ви да се възстанови напълно. Ще трябва обаче да ми дадете две седмици.
— Давам ви днешния ден, докторе.
— Препоръчвам силно…
— Днес — каза Борн по-твърдо.
Доктор Съндърланд го изгледа изучаващо, потупвайки замислено със златната си писалка долната си устна.
— При тези обстоятелства… Смятам, че мога да потисна паметта ви. Това не е същото като изтриването.
— Разбирам.
— Добре — доктор Съндърланд удари с длани колената си и се изправи. — Елате в манипулационната и аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна. — Предупреждаващо вдигна показалец. — Предполагам, няма нужда да ви напомням, че паметта е ужасно изплъзващо се нещо.