Литвиков драскаше толкова силно, че накрая скъса листа. После остави писалката.
— Да — отговори Меткалф с разбиране. — Кремъл наистина нямаше избор. А това споразумение с Хитлер наистина ли смятате, че е честно партньорство? Не е ли само едно ръкостискане с цел врагът да се държи на почетно разстояние?
Литвиков вдигна рамене.
— Аз съм член на Политбюро, но това не означава, че имам думата при взимането на решения.
— Вие не знаете?
— Въпросите, които ми задавате, не звучат като въпроси, от които би се интересувал един плейбой.
— Като бизнесмен е в мой интерес да съм добре информиран за политиката. Особено тия дни.
— Позволете ми да ви кажа нещо и ще оставя на вас да си направите изводите. Миналия месец нацистите тихомълком превзеха части от Румъния и ги присъединиха към Унгария. Научихме за това чак след като стана факт.
— Разрив между Хитлер и Сталин? — предположи Меткалф.
— Няма разрив — отговори сприхаво руснакът. — Ние действаме на тъмно, г-н Меткалф. Кой може да каже какво означава това? Знам само, че Сталин очаква това споразумение с Хитлер да продължи дълго.
— Очаква или се надява?
Литвиков се усмихна за пръв път. Усмивката му беше ехидна като на циник, който се е сблъсквал с всичко.
— Английският ми не винаги е съвсем точен. Вероятно „надява“ е думата, която исках да кажа.
— Оценявам искреността ви. Можете да разчитате на моята дискретност.
Говорейки така открито, дори критично към Кремъл, Литвиков се излагаше на опасност. Усмивката на руснака изчезна.
— При това положение ми позволете да добавя към казаното от мен. Приемете всичко това като приятелско предупреждение.
— Ударението върху „приятелско“ ли е или върху „предупреждение“?
— Оставям на вас да определите. Някои от колегите ми отдавна изпитват подозрения към „Меткалф Индъстрис“. Особено онези, които подозират, че не става дума само за капиталистическа компания, която в днешно време е достатъчна причина за повишено внимание от наша страна, а и за нещо повече. За оръдие на чужди интереси.
Погледът му бе пронизващ.
— Приемам, че знаете по-добре — каза Меткалф, отвръщайки на погледа му.
— Знам, че вие и вашето семейство сте свързани с Вашингтон и водещите капиталистически кръгове. Извън това не знам почти нищо. Трябва да ви кажа още нещо. Вече предупредих по-големия ви брат, че ако се наложи репатриране на вашата собственост, ще бъде направено.
— Репатриране? — Меткалф знаеше какво означава това, но искаше заплахата да е категорично изречена, за да може да й се отговори.
— Конфискация на всички предприятия на Меткалф, както сигурно добре знаете.
Меткалф примигна, но не реагира.
— Това може да не ви засяга силно, но ви уверявам, че брат ви не прие тази перспектива спокойно, когато разговарях с него преди няколко часа. Чували ли сте името Джеймс Мелърс?
— Не. Трябва ли?
— Ами Харолд Делауър? Или Милтън Айзънбърг?
— Съжалявам.
— Аз също съжалявам, г-н Меткалф. Те са американски граждани, екзекутирани от съветските власти по обвинение в шпионаж. Не ги освободиха и не ги върнаха в родината им. И да не мислите, че правителството ви се застъпи? Въобще не повдигна въпроса. Надделяха съображения от по висш порядък. Съображения, свързани с международните отношения. Те знаеха, че сме в състояние да докажем обвиненията с писмени признания. Никой във вашия Държавен департамент не пожела дори да хвърли едно око на тези признания. Другарят Сталин си извади поуки. Вече не съществува екстратериториалност. Другарят Сталин разбра, че ако протегне ръка за помощ към Съединените щати, само ще разлае бесните кучета. Сега не съществува такова нещо като протегната ръка. Сега ръката се е превърнала в юмрук — Литвиков сви дясната си ръка в стегнат юмрук. — Пет пръста се превръщат в колектив. Ленин учеше, че колективът означава изчезване на индивида.
— Да — каза Меткалф, опитвайки се да контролира биенето на сърцето си. — А Сталин се погрижи за изчезването на доста много индивиди.
Литвиков се разгневи.
— Ако бях на ваше място — предупреди той, — щях да внимавам да не стана един от тях.
Цигуларят беше седнал на пейка на отсрещната страна на улицата пред хотел „Метропол“ и наблюдаваше входа с помощта на малък сгъваем бинокъл „Цайс“ 8 х 60. От разговора си с регистраторите разбра работното им време и кога идва следващата смяна. Той вида с очите си как хората от рецепцията, с които разговаря, си тръгнаха и на тяхно място дойдоха други, които не знаеха как изглежда.
Той сгъна бинокъла и го прибра, прекоси улицата и влезе в хотела. Не се спря пред регистратурата, а веднага се отправи към главното стълбище, тъй като беше наясно къде отива. Беше просто още един чужденец, отправил се към ресторанта. Никой не го спря — нито на входа, нито във фоайето. Беше чужденец, следователно отиваше да вечеря Повечето клиенти в ресторанта на хотела в крайна сметка бяха чужденци.