Влезе в ресторанта с позлатени колони и врати и таван от рисувано стъкло. По средата имаше фонтан, който разплискваше вода. Огледа се, правейки се, че търси някого с когото има уговорка за вечеря, кимна и се усмихна на оберкелнера, без да му каже нищо, и руснакът си отиде После правейки се, че се отказва, той си излезе от ресторанта и тръгна по стълбите. Четирима от гостите на хотела бяха в списъка, който му даде военният аташе. Не се нуждаеше от помощта на регистраторите. Знаеше номерата на стаите им.
22
Ресторант „Арагви“ се намираше на улица „Горки“ веднага след централната поща. Беше един от малкото прилични ресторанти в Москва, а Меткалф и Скуп Мартин се нуждаеха отчаяно от вкусна храна. Уговориха се да се срещнат пред ресторанта в седем вечерта.
Имаше още една причина, поради която Меткалф реши да вечерят в „Арагви“, по-важна причина. В тоалетната на ресторанта щеше да се види с Амос Хилиард точно в осем. Хилиард го предупреди повече да не го търси в посолството. Освен това „Арагви“ имаше някои особености, които създаваха удобства за тайни срещи. Ресторантът беше шумен и винаги препълнен. Посещаваха го много чужденци. Хилиард му съобщи, че има също много входове, което щеше да позволи на дипломата да се появи незабелязано. Още повече, че Хилиард познаваше управителя на ресторанта.
— Вече не си спомням колко пари съм изръсил тук, искам да кажа не за храна. Подкупил съм доста хора. Това е единственият начин да получиш нормално обслужване.
Роджър обаче закъсняваше. Обикновено беше точен, но за британеца беше голямо предизвикателство да се оправя в Москва. Тук е по-лошо и от окупирана Франция, оплакваше се той. Там поне говореше езика.
Затова Меткалф не се разтревожи, че Скуп не се появяваше вече четвърт час. Междувременно опашката пред ресторанта растеше. Той стоеше на нея, за да установи дали не го наблюдават. Досега не откри признаци за това.
Меткалф реши, че няма смисъл да виси повече и да чака. Налагаше се да отиде навреме на срещата с Хилиард. Роджър щеше да се досети, че Меткалф е влязъл вътре. Приближи се до входа на ресторанта, задминавайки дългата опашка от чакащи руснаци, които разбраха по облеклото му, че е чужденец, и не протестираха, че ги пререди. Някакъв мъж си подаде главата от входа и кимна на Меткалф да влезе, без дори да попита за името му. Не се наложи да му показва американския си паспорт, за да го пуснат. Само пъхна двайсет долара в ръката на келнера, мъж със странен вид и дълга коса, в дълга бродирана риза и остри обувки. Той носеше пенсне, закачено на черна панделка около врата му.
Келнерът го придружи до маса за двама на балкона, с изглед към главния салон. Под него оркестър свиреше грузински любовни песни. Поднесоха му топъл хляб, масло и черен хайвер. Меткалф ги излапа лакомо и изпи няколко чаши силно газирана грузинска минерална вода „Боржоми“.
Оберкелнерът със странния вид дойде за трети път да вземе поръчката му, проявявайки изключително внимание към американеца, който по всяка вероятност щеше да му пусне тлъст бакшиш, при това в долари, а не в неизползваеми рубли. Меткалф най-накрая реши да поръча за себе си и за Роджър. Явно нещо важно го бе забавило. Когато се появеше, за да обяви, че е направил някакъв удар, поне щеше да има храна на масата. Меткалф поръча повече, колкото двамата можеха да изядат: сациви и шашлик, бифтек и пилешко.
Оркестърът свиреше популярната грузинска песен „Су-лико“, която Меткалф си спомняше още от първото си посещение в Москва. Тя му напомняше за Лана, както повечето неща в Москва. В главата му нахлуха спомени, свързани с нея. Тя непрекъснато беше в мислите му заедно с болезненото, агонизиращо чувство за вина. Той я подтикна манипулативно да се захване с онова, което тя вършеше в момента. Планът на Корки изискваше безразсъдна смелост и посредник, чиято роля можеше да изпълнява единствено Лана. Ако планът успееше, щеше да промени хода на войната. Нещо повече дори — хода на историята. В сравнение със съдбата на планетата, какво беше съдбата на един човек? Но той не можеше да разсъждава по такъв начин, това бе начин на мислене, който водеше до тирания. Хитлер и Сталин вярваха, че съдбата на масите е по-важна от правата на индивида. А той я обичаше. Това бе голата истина. Обичаше тази жена, страхуваше се за нея, страдаше за това, което съдбата й отреди. Искаше му се да вярва, че ако планът успее, тя и баща й щяха също да бъдат свободни. Но съзнаваше, че рисковете са огромни. Много неща можеха да се случат. Например ако я хванат, я чакаше разстрел, а това бе ужасяваща перспектива. И той непрекъснато мислеше за нея.