Меткалф отново кимна.
— „Козицки“ 2, корпус 8, вход 7. Това е съвсем близо до Елисеевския гастроном.
— Ще те препоръчам на момчетата от Бедекер, когато дойдат да се справят с Москва — каза Хилиард сурово. — Вход 7 е между входа към поликлиника номер 18 и магазин „Овощи и фрукты“. — Той отново не преведе значението на думите. — Това е на четири преки от явката между впрочем. Когато влезеш в сградата, ще видиш вляво телефон върху бюфет. Номерът е 746, но той е единственият апарат там. В долния десен ъгъл на бюфета, където фурнирът се е излющил, ще забележиш място с драсканици, оставени от различни хора, които използват телефона, така че знаците, които двамата с теб ще поставим, няма да направят никому впечатление. Когато доставят пратката, ще ти сигнализирам с кръгче с червен молив. Червен молив, запомни ли?
— Запомних.
— Когато приемеш пратката, ще ми сигнализираш с вертикална черта в същото кръгче. Ясно ли е?
— Напълно. Телефонът също ли е достъпен двайсет и четири часа?
— Точно така.
— А отбелязал ли си там фалшиви знаци за отклоняване на вниманието, в случай че някой наблюдава?
— Това е моя работа.
— Сигурността на операцията е и моя работа.
Хилиард го изгледа кръвнишки.
— Ами спешни сигнали?
Хилиард продължаваше да се блещи.
— Сигнал при залавяне. Сигнал, който да ме предупреди, че каналите са мръсни, че са те засекли?
— Ако ме засекат, няма да откриеш нищо. Съвсем близо до ума е. Просто вече никога няма да ме видиш. Нито Корки, нито приятелите ми в Айова и Вашингтон, тъй като ще чукам камъни в Сибир. Или ще съм получил куршум в тила. Разбрахме ли се? Опичай си акъла. Внимавай да не те пипнат.
Той се обърна, без да каже нито дума повече, отключи вратата на тоалетната и си тръгна.
Меткалф се върна на масата си. Вечерята му — тяхната вечеря — беше сервирана. Масата бе отрупана с блюда, пълни с агнешки шашлик и кюфтета, наречени кинкали, задушено пилешко, известно като чахохбили. Имаше бутилка „Цинандали“, отлежало грузинско вино, и още бутилки минерална вода „Боржоми“. Но гладът на Меткалф се изпари. Той мушна пачка банкноти под чинията си и излезе от ресторанта, успокоявайки оберкелнера, който го попита дали всичко е наред. Бутна му още една двайсетачка и се извини.
— Предполагам, че се натъпках с хляб.
Естествено го следяха от „Арагви“ до „Метропол“. Не позна опашката си. Бяха ги сменили. Но русият с бледите очи не беше сред тях. Или поне той не го забеляза, тъй като не беше изключено да го следи от разстояние незабелязано. Документите бяха в джоба на сакото му, все още опаковани в целофана. Имаше чувството, че ще направят дупка в гърдите му. Опита се да не мисли какво може да се случи, ако някой го спреше и му отнемеше документите. Подправени съветски военни документи — беше невъзможно да измисли обяснение.
На регистрацията в хотела не го спря никой. Роджър не беше оставил бележка. Тревожеше се за него, но Роджър беше най-малката от купищата тревоги. Той беше професионалист, можеше да се грижи за себе си. За отсъствието му сигурно имаше основателна причина. Лана не беше професионалистка; тя лесно можеше да се издаде.
Дежурната на етажа, жена с каменно лице, което не беше виждал досега, го поздрави с обичайното лошо настроение. Отказа да му даде ключа от стаята.
— Вече го взехте — каза му тя укорително.
— Не — отрече Меткалф. — Има някаква грешка.
Освен ако Роджър не беше взел ключа от неговата стая по някаква причина. Вероятно да му остави съобщение или… Предавател. Сигурно цял ден се е опитвал да сглоби частите, а тъй като познаваше много добре Скуп, можеше да се обзаложи, че сега го очакваше в стаята му, за да го изненада. В никакъв случай той не би оставил в стаята предавател, без да го наглежда някой.
Стаята обаче се оказа заключена и никой не отговаряше на многократните му почуквания. И в стаята на Роджър нямаше никого. Върна се при дежурната.
— Стаята ми е заключена — каза той троснато.
Това бе единственият начин да се справи човек с киселите жени на етажа: на грубостта трябваше да се отговаря с грубост.
— Трябва ми ключът, а ако сте го дали без позволение на друг човек, търсете си нова работа — Той си показа паспорта. — Давали ли сте ключа от стаята ми на друг човек?
Дежурната се стъписа и не каза нищо. Тази жена отговаряше за едно от най-важните неща в съветския начин на живот — порядъка. А давайки нечий ключ не на когото трябва, тя го нарушаваше. Тя подаде на Меткалф резервния ключ сконфузено.
— И да ми го върнете — викна подире му.
Онзи, който бе взел ключа, можеше да е всеки, разбира се НКВД, макар че те се предполагаше да имат достъп до резервните ключове; дори някой от американското посолство. Чак като стигна до вратата на стаята си втория път, се сети за думите на Тед Бишъп: