Той го беше нарекъл Волфсшанце: Леговището на вълка. Значението на Ди Волфсфале — Вълчи капан — беше повече от ясно.
Когато Лана влезе и го видя, нададе писък. Чак след като разбра кой е мъжът в апартамента, прихна да се смее.
— Боже мой! Стива, не те познах. Защо си се докарал така? — После се успокои и поклати глава, преди да каже нещо. — Разбира се, това са предпазни мерки. Радвам се!
Той я прегърна, а когато тя го целуна, потръпна.
— Тази брада. Имам чувството, че се целувам с Рудолф, а това е ужасно чувство. Моля те, махни тази маскировка веднага.
Той само се усмихна. Колкото и да му се искаше да остане дълго с нея, знаеше, че срещата им ще е кратка. Ако по-дълго останеше тук, по-голяма щеше да е опасността да го разкрият. Трябваше да се маха веднага, а маскировката му беше от полза. Даде й матрьошките. Тя ги взе с удоволствие, но почти веднага настроението й помръкна.
— Страх ме е, Стива.
Той го виждаше изписано на лицето й.
— От какво?
— От това, което правим.
Едва успя да потисне парещата болка, която се надигна в гърдите му.
— Тогава не бива да го правиш. Ако си уплашена, не искам да предаваш тия документи на Фон Шюслер.
— Не, ти не ме разбра. Онова, което поиска от мен, е да съм смела. Да направя нещо за баща си и за Русия. Смелостта, с която татко се би за Русия. Ти ми даваш шанс да проявя смелост. Даваш ми цел.
— Тогава от какво се страхуваш?
— Че не мога да бъда повече с теб. Ти ми даде като подарък любовта си, Стива. Но няма никаква надежда за нас. Ние нямаме общо бъдеще. Като в балета „Жизел“.
— Как така?
— Ами, Жизел е селска девойка, която се влюбва в преоблечен благородник, който се прави на такъв, какъвто не е. А когато научава истината и осъзнава, че никога няма да се омъжи за него, полудява и умира.
— Аз да не би да се правя на някого другиго?
— Погледни се!
Той се подсмихна.
— Имаш основание. Но няма да полудееш, нали?
— Не — отвърна тя. — Не бих могла. Имам подарък от твоята любов, за която да живея.
— Но това не е подарък, Лана.
Тя наблюдаваше вързопа с документи разсеяно. Ясно беше, че си мислеше за нещо друго.
— Да, прав си — каза накрая Лана. — Не сме като в „Жизел“, ние сме Тристан и Изолда.
— Двамата легендарни влюбени?
— Обречени влюбени, Стива. Запомни това. Те никога не могат да бъдат заедно, освен в смъртта.
— Добре. Ти си страстната и красива Изолда, магьосница и лечителка. Аз съм Тристан, рицарят на нощта, който е влюбен в нея.
Тя се усмихна странно.
— Тристан всъщност работи за своя чичо, краля. Той го предава, Стива. Пътува под фалшиво име, под името Тантрис, производно на Тристан, но тя го обича въпреки всичко.
— Той обаче не предава нея, нали така? Обича я и изпълнява дълга си.
— Да. Любовта винаги е свързана с предателство и смърт, нали?
— Само в театъра. Не и в живота.
Очите й се навлажниха.
— Прекалената любов, която Тристан изпитва, е по-опасна и от отрова, Стива.
Тя взе пакета с документите и ги вдигна пред очите му, сякаш му ги показваше.
— Сега ми отговори, рицарю мой, към кого си по-лоялен, към твоята любов или към твоя крал?
Меткалф се смути и не знаеше какво да отговори. Накрая заговори импулсивно:
— Аз наистина те обичам, ти знаеш.
Тя го погледна тъжно.
— Точно това ме безпокои.
24
В магазина беше шумно и прашно, витрините — препълнени със смесица от сребърни предмети, бижута и кристал. По рафтовете на стените бяха подредени стари подноси и чинии, бюстове на Ленин. Беше нещо средно между антиквариат и заложна къща, т.нар. „комисионка“, където се продаваха стоки втора употреба. Намираше се на една от най-старите улици в Москва — „Арбат“. Тясното пространство беше фрашкано от клиенти, които идваха или да се спазарят за нещо, или да продадат безценния сребърен самовар на мама, нуждаейки се отчаяно от пари.
Сред глъчката и блъсканицата двама мъже, които никой не забелязваше, стояха изправени един до друг и разглеждаха една и съща икона. Единият приличаше на руски работник на трийсет и няколко години, другият беше по-възрастен с чуждестранно зимно палто и руска кожена шапка.