— Не те познах — прошепна Хилиард. — Добре. Последвай ме, без да говориш.
След малко Хилиард си проби път към изхода на магазина, а Меткалф го следваше. Докато вървяха по „Арбат“ към Смоленския площад, двамата мъже се изравниха.
— Какво, по дяволите, става — изсъска Хилиард. Ако си дошъл за втората пратка документи, ти обясних най-подробно къде да ги търсиш. Но така или иначе куриерът няма да пристигне преди края на деня. Мисля, че ясно те предупредих да не се срещаме лично.
— Моят приятел беше убит днес.
Хилиард хвърли бърз поглед на Меткалф и после се загледа другаде.
— Къде?
— В „Метропол“.
— „Метропол“? Господи. Къде, в стаята му?
— В моята стая. Жертвата е трябвало да бъда аз.
Хилиард пое бавно и дълбоко въздух, а Меткалф му разказа за Роджър, кой беше, за връзката му с него и защо е бил в Москва.
— Какво ти трябва? — попита Хилиард с по-спокоен тон.
— Две неща. Първо, да се свържа веднага с Корки.
— Нали видя, че черният канал не е сигурен, Меткалф…
— Знам, че имаш начини да стигнеш до Корки. Не ме интересува дали през задната врата, чрез димни сигнали или писмо в бутилка, мамка му, хора като теб винаги имат начин. Знаеш правилата по-добре и от мен. Ако човек от екипа на Корки бъде разкрит, той държи веднага да бъде уведомен.
— Няма да те пусна пак в посолството да използваш оборудването, Меткалф.
— Не ми пука, ще го направиш за мен. Кажи му, че Скуп Мартин е убит по същия начин като момчетата в парижката станция. Същият метод на умъртвяване: удушаване.
— Ще му предам.
Меткалф се сети за съмненията си към Хилиард и добави:
— Искам потвърждение. Доказателство, че Корки е получил посланието.
— Как?
Меткалф се замисли за миг.
— Дума. Следващата дума в списъка.
Корки разполагаше със списък от кодови думи, уговорени с Меткалф, както и с всички останали агенти на терен, списък, известен само на Корки и съответния агент. Думите бяха подбрани от Корки съвсем произволно, макар че Меткалф се съмняваше дали наистина са произволни. Той прекалено много си падаше по ребусите и не би пропуснал възможността да придаде скрит подтекст.
— Имаш я — отговори Хилиард. — Какво друго ти трябва?
Спомена, че искаш две неща.
— Пистолет.
От телефонна кабина Меткалф звънна в „Метропол“ и помоли да оставят съобщение за един от гостите на хотела, Роджър Мартин.
От реакцията им щеше да разбере много неща. Нямаше две мнения, че до този момент бяха открили тялото на Роджър и че всички членове на персонала знаеха. Милицията съшо беше уведомена, а естествено и НКВД. Но реакцията на дежурния регистратор щеше да е полезно указание за степента на тревога и подозрения — дали имаха инструкции да дебнат за Меткалф, да го примамят, да го вкарат в капан. Гласът на регистратора се промени, издавайки напрежението му. Изведнъж тонът му стана хладен и официален.
— Не, гостът, когото търсите, вече не е в хотела ни, съжалявам. Не разполагаме с повече информация.
— Разбирам — каза Меткалф. — Знаете ли кога е напуснал?
— Нямам представа — отвърна регистраторът. — Никаква идея. Не мога да ви помогна — добави той и затвори телефона.
Меткалф зяпаше стените на телефонната будка смутен. Беше искрена реакция на уплашен служител на хотела, който не знаеше какво да отговори. Това подсказа на Меткалф, че регистраторът не е получавал инструкции. Ако бяха разположили кордон, капан или ако го търсеха да го разпитат във връзка с убийството на Роджър, регистраторът щеше да реагира различно. Щеше да разпита човека, който се обажда, да се опита да изкопчи нещо от него.
Много озадачаващо. Меткалф не го очакваше.
Хотелът се намираше на Театралния площад, близо до Болшой театър, пред който имаше малък парк с пейки. Меткалф трябваше да огледа хотела, но наблюдателните пунктове бяха малко. Мина през парка, но той беше прекалено открит. Не беше подходящо място да извади бинокъла си и да наблюдава какво става пред „Метропол“. Минаваха много хора, в чиито очи щеше да е подозрителна гледката на мъж с бинокъл. Накрая се установи пред колонадата на Болшой. В този ранен час нямаше хора, които да влизат или излизат през главния вход на театъра. Можеше да остане в сянката и да наблюдава незабелязано през бинокъла „Метропол“.
Не се интересуваше от очебийните неща като например кордон от агенти на НКВД около хотела. По-скоро се надяваше да забележи някакви отклонения от обичайното оживление, дребните, неуловими признаци за нещо необичайно. Присъствието на НКВД или на милиция в хотела щеше да промени нормалния ритъм, както се променя повърхността на езеро от хвърлен камък. Щеше да проличи в плахите погледи на хората, които излизат от хотела; от пешеходци, които се маят прекалено дълго; от движения, които са твърде премерени или забързани.