Миг по-късно Меткалф и руският му приятел седнаха отново в лимузината, която бе ескортирана по пътя.
— Не си изгубил способностите си, макар да минаха петдесет години от тогава. Половин век — каза генералът. Той се протегна към Меткалф и потупа джоба на сакото му, опипвайки обемния пистолет. — Готов ли си да го използваш?
— Не знам — отвърна честно Меткалф.
— Запомни древната руска поговорка — каза генералът с глас, който приличаше на пукането на стара кожа. — съдбата поставя изисквания от плът и кръв. А какво най-често иска? Плът и кръв.
25
Берхетесгаден, Баварските Алпи, ноември 1940 г.
Дребният белокос мъж излезе от черния мерцедес и махна леко на шофьора. Очите му бяха сини и проницателни, тенът — розов, усмивката — любезна. Носеше тъмносиня униформа на флота с двуредна куртка с жълти метални копчета и шапка с ширити.
Беше адмирал Вилхем Канарис. Като шеф на военното разузнаване, той беше гросмайсторът на нацисткият шпионаж. Адмиралът пристигна в бергхоф, вилата на Хитлер в Берхтесгаден, за да представи на фюрера потресаващи сведения, които току що бе получил.
Придружиха го до кабинета на фюрера, просторна стая с рисувани стъкла и оскъдна мебелировка, макар че наличните мебели изглеждаха прекалено обемни. В дългия бюфет Хитлер съхраняваше любимите си музикални плочи, най-вече с музика на Вагнер. Върху бюфета лежеше бронзов бюст на композитора. На стената беше закачен огромен и доста грозен часовник с бронзов орел в горния край. Два огромни гоблена на стената закриваха прожекционен апарат от едната страна и киноекран — на отсрещната.
Пред масивната каменна камина върху кресла с кожена тапицерияседяха четирима мъже, двама от едната страна на фюрера и един — от другата. Разговаряха оживено, разпалено обсъждаха нещо.
Единият от мъжете беше главнокомандващият на германските сухопътни сили, фердмаршал Валтер фон Браухич. До него седеше шефът на щаба на Браухич, генерал Франк Халдер. Канарис познаваше и двамата като разумни мъже. Никой от тях не беше фанатик. Не стояха много високо във военната йерархия, но бяха хора, на които Хитлер се доверяваше и с които обсъждаше един от най-секретните си планове, курс на действие, срещу който възразяваха мнозина от генералите му и над който умуваше повече от година: нахлуване в Русия. Те бяха първите мъже, на които Хитлер възложи да набележат предварителен план за нападението, веднага след капитулацията на Франция, мъже, в чието мнение фюрерът се вслушваше.
Вдясно от Хитлер седеше мъж с по-нисък ранг, но с повече власт. Беше полковник Рудовф Шмунт, главният адютант на Хитлер от Вермахта.
Мъжете кимнаха на Канарис за поздрав, докато сядаше върху дългото и неудобно канапе, на което единствено имаше свободно място. Канарис се заслуша в спора, тъй като това бе точната дума, с която можеше да се определи разговорът. Никой не можеше да спори с Хитлер, но можеше да аргументира за Хитлер или да спори в негово присъствие.
Шмунт, когото Канарис смяташе за второто аз на Хитлер, говореше с открита ярост.
— Чърчил отхвърли мирните ни предложения — изсъска той, — а Сталин се насочва към Балканите най-нахално. Явно Чърчил възлага всичките си надежди на Америка и Русия да влязат във войната.
— Правилно — намеси се Браухич.
— Затова трябва да унищожим Съветския съюз със сила — продължи Шмунт — и така да елиминираме надеждата, че Русия ще влезе във войната на страната на Англия. Така Германия ще стане господар на Европа. Колкото по-бързо смачкаме Русия, толкова по-добре.
— Не говориш сериозно — възрази Фон Браухич. — Кога за последен път си чел учебника по история? Да не искаш да повторим грешката на Наполеон и да изгубим войната сред скованите от лед степи на Русия? И Наполеон не дръзна да нападне Британските острови. Ще се самоунищожим, ако нахлуем в Русия.
— Да не би да си забравил, че победихме царска Русия в последната война? — отвърна Шмунт.
За първи път се обади Хитлер с тих, едвам доловим глас. Той само слушаше до този момент и преценяваше. Останалите мъже се наведоха напред, за да го чуват.
— Тогава ние доставихме на Русия Ленин в запечатан влак. Като бацила на чумата.
Присъстващите се засмяха учтиво.
— Така стана — каза адютантът на Хитлер. — Но не бива да допуснем чумата да се разпространи. Не можем да позволим Балканският полуостров да се болшевизира. Не бива да позволим на Съветите да заграбят петролните полета в Румъния…
— Това, което предлагаш, е лудост — прекъсна го Фон Браухич. — Това означава война на два фронта, което трябва да избегнем на всяка цена. Никой от нас не го желае. Трябва да изолираме Великобритания. Това изисква сътрудничество със Съветския съюз.