Фон Шюслер се опитваше също да успокои Лана, че върши добрина. Лана си припомняше уверенията му с усмивка.
— Колкото по-добре се опознаят нашите страни — казваше й той, — толкова по-дълго ще продължи мирът. Ти вършиш нещо чудесно не само за моята, но и за твоята страна.
След като в продължение на час наблюдаваше и размишляваше, той накрая се увери, доколкото бе възможно, че не го следят. Влезе бързо в неохраняемия вход на скромната жилищна сграда между двата магазина. Тясното антре беше тъмно и безлюдно, боядисаният в зелено радиатор на стената се намираше вдясно, както му бе описал нещата Хилиард. Мушна ръката си зад него — беше студен, както Хилиард обеща — и пръстите му напипаха нещо. Измъкна го, беше дебел зелен плик, цветът служеше за идеален камуфлаж.
Вътре се намираше втората партида документи, подготвени от експертите на Корки и изпратени по дипломатическата поща. Мушна плика във ватенката и излезе толкова бързо, колкото бе необходимо, за да не привлече нечие внимание.
На няколко преки от явката се намираше мястото, където щеше да сигнализира с червен молив, че успешно е прибрал пратката.
Но на излизане от сградата рязко движение на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Меткалф се обърна и видя познатото лице.
Русолявият с бледите очи от НКВД приближаваше към него с бързи крачки, без да си прави труда да спазва дискретна дистанция. Сякаш агентът знаеше, че Меткалф току-що е взел пратката и че носи у себе си уличаващи го документи.
Не биваше да се остави да го заловят точно сега. Нямаше да се отърве с документите у себе си. Те бяха достатъчно основание да го хвърлят в затвора или да го разстрелят, без дори да го съдят. Щяха да разкрият операцията, а следствието да насочи следите към Светлана. Щяха да екзекутират и нея.
Сърцето на Меткалф биеше лудо, целият плувна в пот. Последиците щяха да са невъобразими. Обърна се наляво и побягна по улица „Пушкинская“. В отраженията на витрините виждаше как русият тича след него. Меткалф спря внезапно, смени посоката и отново затича като луд зигзагообразно през площада. Русият го следваше, повтаряйки движенията му, без да му пука от минувачите.
Агентът от НКВД го преследваше. Това вече не беше наблюдение, а безцеремонен опит да залови Меткалф. Мили Боже, не! Не трябваше да допуска да се случи. Меткалф отново смени посоката, шмугна се в тясна уличка между две стари тухлени сгради и побягна с максимална скорост.
Русият не се заблуди. Веднага последва Меткалф по уличката, но сега забави хода си. Дали се беше уморил? Как беше възможно? Меткалф погледна зад рамото си и видя широката усмивка, разкриваща сивкави зъби, върху лицето на русия. Защо?
Малко по-нататьк уличката кривваше вдясно; Меткалф ускори, сви в ъгъла почти със скок и тогава разбра защо се хилеше преследвачът му.
Беше задънена улица. Свършваше на това място и от нея нямаше излаз към следващата пряка.
Попадна в капан.
Замръзна, обърна се и видя русия да приближава бавно с насочен пистолет.
— Стой! — викна мъжът, а дебелият му глас прокънтя. — Горе ръцете, ако обичаш — мина русият на английски.
Беше на неколкостотин метра разстояние — твърде далеч за точен изстрел. А дали щеше да стреля? Не му се вярваше. Никой не преследва плячката си толкова дълго с цел да я убие. Той искаше да зададе въпроси, да го разпита, Меткалф беше сигурен.
С рязко движение Меткалф извади оръжието, което Хилиард му осигури, и го насочи срещу агента на НКВД, който продължаваше да се хили.
— Не е добра идея, другарю Меткалф. Няма смисъл да бягаш.
— О, така ли?
— Това не е твоят град. Познавам тези улици. Много е важно човек да научи онова, което не знае.
— Ще го запомня.
— Ще е по-лесно, ако ми сътрудничите. Ще поговорим.
— За какво ще ме арестуваш? — попита Меткалф. — Заради престъплението, че съм чужденец в Москва ли?
— Знаем за теб повече, отколкото си мислиш — отговори мъжът.
Меткалф огледа отчаяно разронените тухлени стени на сградата, която препречваше уличката. Нямаше аварийна стълба, нито корнизи или издатини, за които да се хване, както в Париж.