Тичаше покрай мраморни колони, стени с мозайки, кристални полилеи: красотата беше смайваща, напълно неочаквана. „Дворецът на народа“ — така беше нарекъл Сталин метрото и сега Меткалф си даваше сметка защо. Влезе в арковидна галерия, където тълпа от хора се изкачваха нагоре. Беше ескалатор, движеше се към повърхността. Той се метна на подвижната стълба и заслиза в обратна посока, пренебрегвайки гневните протести на хората, проправяйки си път с лакти по невероятно стръмната, бързо движеща се стълба. Беше препълнена с хора и трудно се маневрираше, но нямаше начин да се върне там, откъдето дойде — не и при положение, че агентът от НКВД беше съвсем наблизо. Втурна се надолу, блъскайки се в напиращите в обратната посока тълпи, опитвайки се да се измъкне от ескалатора. Напредваше бавно, твърде бавно!
Чуха се стъпки на тичащи хора, които надуваха свирки. Това му подсказа, че преследвачите го застигат. Бяха няколко, русолявият от НКВД имаше подкрепление. Промъквайки се отчаяно през плътната напираща тълпа, той забеляза страничните перила, широки около осемдесет сантиметра. Дали да не ги прескочи и да слезе долу? Покрай стълбата цилиндрични фенери през няколко метра осветяваха тъмния тунел.
Нямаше избор. Скочи върху металното перило, но удари един от стъклените цилиндри и той се пръсна. Наоколо хората се разпищяха. Перилото беше стръмно и нямаше как да се задържи с крака върху него. Той се смъкна надолу, чупейки лампа след лампа, докато накрая успя да се подпре в ниската част на сводестия таван и да се закрепи стабилно, което мупозволи да измине стъпка по стъпка разстоянието до основата на ескалатора, но не можеше да избегне чупенето на стъклените фенери.
Накрая скочи на пода и за малко да падне върху пазач в синя униформа, който отскочи встрани и започна да вика след него да спре. Меткалф продължи да тича и почти забрави за лудницата, която предизвика.
Влакът, от който прииждаше тълпата, все още не беше потеглил. По високоговорителите се чуха три последователни сигнала. Това означаваше, че всеки момент ще тръгне. Втурна се към него и се метна в най-близкия вагон миг преди вратите да се затворят.
Отпусна се върху пода, без да обръща внимание на изумените физиономии на пътниците. Старец и момче, вероятно дядо и внук, се отдръпнаха назад, възрастният дори закри с ръце детето.
Важното е, че успя. Влакът увеличи скоростта. Русолявият от НКВД остана на спирката. Но все пак не биваше да забравя, че вероятно имат процедура за сигурност — телефонна връзка между станциите, а може би радиостанции. Агентът от НКВД, който, ако не друго, беше изключително съобразителен, със сигурност беше звъннал да изпратят хора на следващата спирка.
След като се изправи, видя, че не беше успял да се отскубне от русия.
Той беше там, в съседния вагон, и се мъчеше да отвори вратата между двата вагона, която по принцип се отваряше само при спешни ситуации. Господи! Проклетият агент сякаш беше вързан за него. Меткалф видя как мъжът се обърна и побягна към другия край на вагона, за да извика някого от персонала, вероятно кондуктора, може би милиционер! Дали щеше да открие някого в този вагон? Или в следващия?
Изведнъж спирачките изсвириха и влакът спря насред тунела. От двете му страни се виждаха черни стени.
По някакъв начин агентът на НКВД беше успял да убеди машиниста да спре влака, за да приклещи Меткалф в капан. Или просто беше издърпал аварийните спирачки?
Но Меткалф нямаше намерение да се предаде лесно. Изтича до вратите и мушна пръстите си между гумените уплътнения, опитвайки се да отвори. Вратите бяха здраво залостени. Механизмът за отваряне беше замислен така, че да ги държи плътно затворени между станциите. Очевидно беше невъзможно да ги раздалечи, колкото и да се напъваше. Момченцето, което го наблюдаваше от скута на своя дядо, се разплака. Някакъв мъж се развика и започна да маха с ръце като луд.
Меткалф опита с прозореца. Там му провървя. Стъклото се плъзна надолу. Той се качи върху кожената седалка и се протегна в тъмното. Пространството беше само няколко стъпки. Хвана се за една от подпорните планки на тунела и се изтегли нагоре, после измъкна краката си през отвора на прозореца и скочи. Заболя го, разстоянието до земята беше по-голямо, отколкото очакваше.
Най-важното бе, че се измъкна от влака. Ами сега… Сега накъде?
Виковете продължаваха да кънтят, докато той се промъкваше край стената на тунела. Единственото осветление идваше от вътрешността на влака, но то беше достатъчно, за да се забелязват разположените на равни разстояния ниши от няколко стъпки в стените, които явно работниците на метрото използваха да се предпазват от минаващите влакове.