Спомни си за фенерчето в задния джоб на панталоните си и го измъкна. Включи го, но почти веднага последва експлозия. Меткалф продължи да се промъква в тъмницата, а през това време куршумите се забиваха в стените на сантиметри от него, а стрелбата отекваше из целия тунел. Обърна се и видя русия, който стреляше от вагона. Пистолетът му „Токарев“ беше опрян под ъгъл върху смъкнатия прозорец. Явно агентът на НКВД се бе отказал да хване Меткалф жив. Опитваше се да го убие. Нямаше да му позволи да се измъкне.
Пространството беше ограничено и Меткалф не можеше да маневрира, за да се предпазва по-добре от куршумите. Между спрелия влак и стената разстоянието бе само две стъпки. Той само можеше да заляга върху баласта на земята. Стрелбата продължаваше методично и ритмично. Меткалф извади пистолета си от колана на панталоните и на свой ред започна да стреля. Даде два изстрела, но русият се бе отдръпнал от прозореца.
Разнесе се нов шум: звукът от включените двигатели на влака. Той отново потегляше. Меткалф скочи на крака и се отдръпна от колелата на влака, притискайки гърба си към стената на тунела. Усещаше силната въздушна струя; отдръпна главата си назад, тъй като набиращият скорост влак минаваше на няколко сантиметра от лицето му. Нямаше никаква възможност да се движи и притиснат плътно към стената, представляваше лесна, неподвижна мишена. Вдигна пистолета си и се опита да го насочи към минаващия влак. Но не успя да заеме позиция за стрелба навреме. Зърна бледите очи на своя преследвач, видя пистолета му, насочен смъртоносно срещу лицето му през стъклото на прозореца, на няколко метра пред себе си. Това е краят, помисли си той. Не мога да мръдна, не мога да се предпазя. Но не мога да позволя също да се случи това! И изведнъж Меткалф рязко снижи тялото си надолу, внимавайки да не закачи влака с главата си. Всичко стана за части от секундата. Той мярна ухилената физиономия на русия, който присвивайки едното си око, стреля; видя оранжевобелия пламък в дулото, докато се смъкваше надолу, и усети как куршумът го лизна по рамото, причинявайки му остра болка.
За миг всичко свърши. Влакът отмина и той се изправи върху релсите. Опипа раната, усети лепкавата кръв, която беше избила върху дебелата ватенка. Болеше го, кръвотечението беше обилно, но раната не беше дълбока. Най-важното бе, че остана жив. Попипа пакета с документи под ватенката. Шумоленето на целофана му подсказа, че са на мястото си.
Трябваше да избяга, но как? Разстоянията между спирките на московското метро достигаха до два километра. Въпреки болката можеше да стигне през тунела до следващата спирка, но знаеше, че щеше да е голяма грешка. Преследвачът му знаеше, че е улучил Меткалф, но едва ли щеше да си помисли, че го е убил. Би било безотговорно предположение. Никой опитен агент, какъвто без съмнение беше русият, не би си го позволил. Не беше изключено дори да е слязъл на следващата спирка, за да изчака появата на Меткалф. Освен това щеше да организира издирване в тунела. Това щеше да означава временно да се преустанови движението на влаковете. НКВД разполагаше с подобна власт. Не, щеше да е опасно за Меткалф да се върне на предишната спирка или да продължи до следващата.
Намираше се в капан.
Но не биваше да остава и тук. Все трябваше да има някакъв изход. Продължи да върви по тясната пътечка, ослушвайки се за доближаващ влак, осветявайки с джобното фенерче стените и тавана на тунела, като през всичкото време се озърташе за отдушник или нещо друго, каквото и да било. Тунелът завиваше надясно, а точно на свивката линиите се разклоняваха. Когато доближи мястото, видя, че не е точно така. От главната линия се отклоняваше новоположена секция от релси. Отбивката все още не беше пусната в експлоатация. След като зави, видя че линиите водеха към друг тунел, който още беше в строеж. Стените не бяха завършени и на места се виждаше земята през стоманените подпорни греди.
Това беше обещаващо. Тунел в строеж със сигурност водеше към изход, използван от работниците, най-вероятно шахта, през която се спускаха. Свърна по недовършения тунел и веднага го връхлетя смрад на сяра. Явно наблизо имаше отходен канал. Забеляза няколко празни бутилки от водка върху земята, едва ли бяха оставени от работниците; дали в тунелите не живееха бездомници? Това би означавало, че наистина има изход.
Вървеше от половин час. Пулсиращата болка в рамото забавяше хода му. От загубата на кръв силите му отслабваха. Нуждаеше се от медицинска помощ, но къде? Да отиде в съветска болница беше немислимо — щяха да задават въпроси и да уведомят властите. Роджър беше обучен за спешна медицинска помощ, но той беше мъртъв, спомни си с тъга Меткалф. Оставаше Лана. Ако успееше да се добере до нея, да й занесе документите, тя вероятно щеше да е в състояние да доведе лекар.