Колкото по-навътре влизаше, толкова по-завършен ставаше тунелът. Очевидно го строяха отвън към вътрешността. Стените в този участък бяха иззидани изцяло, релсите — положени. Методът на работа го озадачи, както повечето неща в Съветския съюз.
Тунелът свършваше с висока и тежка метална врата. Повърхността й беше равна и гладка, никакви топки или дръжки. Нямаше начин вратата да се отвори. Явно беше мярка за сигурност. Близо две минути оглежда вратата, но беше безнадеждно. Нямаше изход от тук.
Отчаян и уморен, пронизвай от болка, той се обърна и се насочи по обратния път. Сега беше заклещен повече и от преди. Единственият изход беше през главния тунел, което означаваше да отиде до някоя от спирките, където със сигурност го очакваха. Ако не беше ранен, можеше да ги изчака, криейки се из чупките на тунела в продължение на часове или дори дни. Но той продължаваше да губи кръв и едва ли щеше да издържи на студа тук дълго време.
Трябваше да измисли нещо, но какво?
За миг му се стори, че дочу гласове. Спря и се заослушва. Да, имаше гласове. Но къде?
Намираше се на неколкостотин метра от главния тунел. Значеше ли това, че го издирват и че е притиснат в този сляп участък, без да мърда.
Не! Гласовете не идваха отпред, а откъм дясната му страна. Но как бе възможно? Вдясно от него имаше само тухлена стена и…
И още една двойна метална врата, отвор за достъп, който преди това не беше забелязал, тъй като беше ниско до земята и замаскиран с тъмна боя, която се сливаше с цвета на стените. Меткалф спря пред металния капак, клекна и допря ухото си до него.
Определено се чуваха гласове.
Не викове, не насечени заповеди, не характерната за издирващ екип размяна на реплики. Беше монотонно мърморене от разговор. Какво ли имаше от другата страна на отвора? Вероятно това беше изход, помисли си Меткалф, единственият му шанс да се измъкне оттук.
Забеляза, че капакът не беше боядисан, а покрит с ръжда. Беше от желязо и имаше дръжка и резе в единия край. Явно беше стар, по-стар от тухлените стени. Внимателно завъртя дръжката и бавно го отвори. Капакът изскърца и той спря. После отново го побутна, още по-бавно, този път тихо, докато отворът стана достатъчно широк, за да се промъкне през него. Усети топъл въздух.
Онова, което видя, го порази.
На мъждукащата светлина от запален огън забеляза огромна зала със стени и под от зелен мрамор. Отворът, през който погледна, се намираше на пет-шест метра над пода.
Желязна стълба водеше чак до долу. Помещението имаше площ от неколкостотин квадратни метра, таванът му беше висок най-малко осем метра. В далечния край имаше подиум, а в дъното му се виждаше пиедестал с мраморен бюст на Сталин. Малък огън гореше в средата на помещението. Край него бяха насядали трима опърпани мъже в дрипи. На пода до тях бяха постлани одеяла.
Дали бяха скитници? Какво правеха тук? И още по-важно: за какво служеше това импозантно помещение?
Единият от мъжете погледна нагоре, посочи към него и викна:
— Серьожа!
Изведнъж Меткалф усети удар по врата изотзад. Той се обърна и видя нападателя, брадат мъж с дивашки поглед, който размахваше лост. Хвърли се върху него с цялата си тежест, притисна го към земята, измъкна лоста от ръцете на брадатия и удари главата му в пода. Нападателят издаде сърцераздирателен вик. Меткалф заби коляното си в корема на мъжа и му изкара въздуха.
— Кой си ти? — попита Меткалф. — Със сигурност не си от проклетото НКВД.
Брадатият изстена.
— НКВД ли? Да не съм гаден чекист като теб. А ти да не си проклето ченге?
Дочу трополене на стъпки върху металните стъпала на стълбата. Извърна глава и видя един от дрипавите скитници от мраморната зала с насочен малък старовремски револвер „Галан“ от деветнайсети век.
— Махни се от него, чекист, или ще те гръмна в главата! — изръмжа скитникът.
Меткалф извади своя „Смит и Уесън“ и го насочи, без да продума и без да пуска брадатия.
— Свали тая стара бракма — каза Меткалф — или оставаш без очи.
Скитникът върху металната стълба продължаваше да държи оръжието, но то трепереше в ръцете му.
— Пусни Серьожа — викна той.
— Ще пусна Серьожа, но ти пусни проклетата играчка. После ще поговорим. Нужна ми е вашата помощ. Не съм чекист. Иначе щях да имам „Токарев“, не „Смит и Уесън“. Не виждаш ли кръвта на рамото ми?