— Донякъде — отвърна Меткалф неопределено. После млъкна, помисли малко и каза: — Да. Аз всъщност съм беглец.
27
Циментираният вътрешен двор беше малък и занемарен, почти колкото провинциалната къща, която заобикаляше, и се намираше в западнал район на югозапад от Москва. Из двора се въргаляха парчета от вестници, купчини боклук бяха разхвърляни навсякъде. Никой не го почистваше и никой не поглеждаше към него. Дори самата дума вътрешен двор звучеше неподходящо за тази циментирана площадка, в центъра на която се намираше желязната решетка.
Никой не беше виждал решетката да се вдига или да се сваля. Затова никой не забеляза самотната фигура, която бързо се измъкна от нея, след като се бе изкачила по желязната стълба. Стълбата водеше към канализационната система под земята. Мъжът нагласи решетката и след минута изчезна.
Никой не видя как излезе, нито как изчезна в уличките на бедното работническо предградие.
След около двайсет минути стар камион, натоварен с дърва за огрев, спря в друг вътрешен двор в далеч по-представителен район на Москва. Беше раздрънкай стар ГАЗ-42, който бълваше изгорели газове. Разтресе се яко, докато спираше пред улея за спускане на дърва в задната част на красивата каменна сграда на улица „Петровка“.
Шофьорът и неговият спътник слязоха от кабината и започнаха да пъхат нацепените дърва в улея, а те падаха с грохот в складовото помещение на мазето. Доставката не беше по график, но при този кучешки студ в Москва тя не би направила впечатление. След като изсипаха достатъчно количество дърва от камиона, вторият мъж, помощникът, влезе в мазето и започна да ги подрежда на купчини. Шофьорът доближи до входа на мазето и се прокашля. Неговият спътник извади пачка рубли и я пъхна в ръката му. Парите бяха доста повече от стойността на дървата, но достатъчно да компенсират усилието на шофьора да направи доставката извън графика.
Ако някой ги наблюдаваше, а нямаше никой, щеше да се озадачи, че шофьорът се качи в камиона и потегли, зарязвайки своя помощник, който продължи да подрежда дървата в мазето.
Две минути по-късно Меткалф излезе от мазето и се изкачи по стълбите до познатата тапицирана с кожа врата. Натисна звънеца и зачака. Сърцето му биеше ускорено, както винаги, когато дойдеше в жилището на Лана. Но този път не беше от вълнение, а от страх. Успя да се добере до тук незабелязано благодарение на Серьожа, мъжа, с когото се сборичкаха в тунела на метрото, и на неговия приятел шофьор. Но идването му в тази сграда беше рисковано. Освен това нарушаваше дадената дума да не се мярка повече тук.
Дочу тежките стъпки, а когато вратата се отвори, не се изненада от лицето на домашната прислужница и готвачка.
— Лану, пожалуйста. Я Стива.
Старата бабушка с пронизителен поглед като че ли го позна, но не го показа с нищо. Тя затвори вратата и изчезна във вътрешността на апартамента.
След минута вратата се отвори отново. Този път беше Лана. В очите й блестеше гняв и нещо по-меко — може би нежност?
— Бързо влизай — прошепна тя.
След като затвори вратата, го попита:
— Защо, Стива? Какво правиш тук. Ти ми обеща…
— Ранен съм — заговори той тихо. Очите й се разшириха от ужас, но той продължи със спокоен тон: — Раната не е сериозна, но трябва да се почисти. Вече е инфектирана и може да стане по-зле.
В интерес на истината пулсиращата болка ставаше все по-силна и до голяма степен затрудняваше движенията му. Беше изключено да потърси професионална помощ. Лана имаше аптечка за първа помощ и щеше да се погрижи за него.
— Ранен? Стива, как?
Тя поклати невярващо глава.
— Прострелян! Е, скъпи, ще трябва да побързаме. Баща ми ще се прибере от работа най-късно след четирийсет и пет минути.
Лана каза на прислужницата, че до края на деня може да ползва почивка, след което го въведе през елегантно мебелирана стая с рафтове, пълни с книги, по стените и красив ръчно тъкан туркменски килим на пода. Една от малкото останали семейни ценности, обясни му тя.
— Ела в кухнята, ще се погрижа за раната ти.
В кухнята миришеше на керосин. Тя сложи чайник с вода на печката и докато чакаше да заври, свали от него мръсната ватенка, после внимателно отлепи ризата му от раната. Той затвори очи, докато тя дърпаше плата. Лана цъкна с език.
— Не изглежда никак добре — каза тя. Направи чай и го сервира в чашите, а за подслаждане предложи купичка с бонбони. — Ето, изпий това, докато си събера хирургическите инструменти. Гладен ли си, мили мой?
— Умирам от глад.
— Имам малко пирожки с месо, супа от зеле и сельодка. Добре ли е?