Да, имаше такава опасност. Той обаче нямаше избор. Корки го въвлече в това, а той на свой ред беше въвлякъл нея. Можеше само да се надява, че тя няма да има време да ги прочете, че няма желание за това.
Можеше само да се надява, че тя просто ще ги предаде на германеца.
— Стива — викна Лана.
Беше облечена в черно трико и свободно падаща бяла пола над него. Беше гримирана, с начервени току-що устни.
— Изглеждаш великолепно — каза той.
— А ти си глупав — отговори тя и тръсна глава.
— Ти не изглеждаш просто великолепно. Ти си великолепна. Ти си забележителна жена.
— Моля те — укори го тя. — Надценяваш ме повече, отколкото заслужавам.
Лана се протегна за документите.
— Внимавай да не ги пипаш много — предупреди Меткалф. — Колкото може по-малко.
— Защо?
Защо ли? — помисли той. Защото ако ги пипнеш, може да ги прочетеш. А ако не ги прочетеш, вероятно няма да разбереш как те лъжат. Не, не лъжат, как аз те лъжа. Как те подведох, как те предадох.
Но той отговори.
— Предполагам, че експертите, които са ги подготвили, са успели по някакъв начин да сложат върху тях пръстови отпечатъци на някои съветски лидери. За да е сигурно, че ако нацистите ги проверяват за пръстови отпечатъци, ще се уверят в тяхната автентичност.
Меткалф си измисляше, но всичко това звучеше убедително. Лъжите му бяха майсторски, но от тях получи главоболие.
— О, колко хитро — отвърна тя.
— Лана, чуй ме. Ти си невероятно смела. Това, което правиш, е много трудно, съзнавам го. Но има основателна причина. Толкова много неща зависят от това, което правиш. Съдбоносни неща.
— Тия листове са изписани с цифри и мистериозни думи и човек има чувството, че никой нищо няма да разбере.
— Да.
— И все пак всеки един от тях съдържа нещо силно. Като отварата, която Изолда приготвя, нали? — Тя се засмя.
— Не съвсем — отвърна той неспокойно.
— Да не искаш да кажеш, че предназначението на тези документи не е да предизвикат дълбока и трайна любов между нашите безстрашни лидери и лидерите на Третия райх? Че няма да посеят опияняваща любов към Русия в сърцата на Рибентроп, Хайдрих, Химлер и Хитлер? Казваш, че не разбираш нищо от тия неща. Но май знаеш малко повече от „нищо“, моя душа.
— Благодаря, скъпи. Ти също — и двамата знаем малко повече от нищо. Но един английски поет не беше ли предупредил срещу малкото „знаене“? Понякога се чудя дали не е по-опасно да знаеш малко, отколкото да не знаеш нищо — усмивката й беше мъртвешка. — Хайде, скъпи. Сега аз искам да ти покажа нещо.
— Това ми харесва — каза Меткалф и я последва във всекидневната, където за своя изненада видя коледно дърво, украсено с плодове и домашно направени играчки. — Коледно дърво? — възкликна той. — Но не е ли незаконно в този безбожен рай? Сталин не е ли забранил празнуването на Коледа?
Тя се усмихна и вдигна рамене.
— Не е коледно дърво, а елха. Просто слагаме червена звезда на върха и вече не я наричаме коледно дърво. Така или иначе украсяването на елхи е езически обичай, който християните са заимствали. Ние нямаме Дядо Коледа, но имаме Дед Мороз, Дядо Мраз.
— А това? — попита той, сочейки към лакирана дървена кутия на малка масичка до стената. Върху подплата от зелено сукно бяха разположени два абсолютно еднакви пистолета за дуел. Прикладите от орехово дърво бяха богато украсени с резба от листа от акант и декоративни жлебове. Върху осмоъгълните стоманени барабани бяха гравирани пламъци.
— Стари са поне един век — каза той.
— По-стари. Това е най-голямото съкровище на баща ми — пистолети за дуел, използвани от Пушкин.
— Невероятно.
— Както виждаш, нашите лидери говорят, че създават новия съветски човек, че всички ние сме нови, изчистени от историческото минало, от лошите стари традиции и развалата на предците. Но те са още тук, семейните корени, имам предвид. Те още ни държат. Малките неща, които се предават от поколение на поколение. Те ни показват кои сме, тези неща — каква беше английската дума за тях, много красива дума? Поетична дума. Звучеше като нещо изтъкано от дъха ни, от самия въздух…
Меткалф се засмя.
— Еърлум5?
— Да, точно така.
— Ако в тази дума има поезия, тя се дължи на теб.
— Еърлум — произнесе тя думата бавно, внимателно, все едно че беше сама по себе си чуплив старинен предмет. — Моят баща има няколко такива… еърлум, неговите тайни съкровища, които пази ревностно не защото имат висока парична стойност, а защото са принадлежали на предците му. Като онази музикална кутия — тя посочи към черна лакирана кутия с красива многоцветна птица върху капака. — Или тази икона от петнайсети век с Преображението.