Беше малка рисувана дървена икона — на Христос в искряща дреха, който се преобразява в дух пред очите на двама свои ученици.
— А един ден тези неща ще бъдат твои.
Тя изглеждаше замислена.
— Нищо ценно не ни принадлежи в буквалния смисъл. Ние само съхраняваме тези ценности.
— Аз не виждам никакви твои неща тук, Лана? Ти би трябвало да получаваш много подаръци. Къде ги държиш?
— За това са бабите. Бабите, които живеят на село. Бабите в Яшкино.
— Къде се намира Яшкино?
— Малко селце в Кузнецкия басейн. На много часове път с влака от тук. Те наричат себе си провинциалистки по рождение и това за тях е хвалба, а не извинение.
— При руснаците понякога е трудно да схванеш разликата. Поне имаш сигурно място за твоите ценности.
— Ти сигурно си представяш пещерата на Аладин. Моето съкровище се състои от един определен подарък от един определен обожател. И това е съкровище, което не може да се сравнява с нищо.
— Ето пак. Кажи ми, Лана, това хвалба ли е или извинение?
— Има ли значение?
— Започвам да ревнувам.
— Недей. Подаръкът на твоята любов е по-скъп за мен от всичко друго. — Тя го придърпа към себе си. — Мой Стива, онова, което ми даде при първата ни среща, е много по-ценно за мен, отколкото можеш да си представиш. Отколкото някога ще можеш да разбереш.
— Лана, аз…
Телефонът звънна. Тя се стресна. Изчака няколко сигнала, преди да вдигне слушалката.
— Ало? Да, Лана е.
Лицето й пребледня. Тя слушаше, като само от време на време произнасяше някоя гласна. След няколко секунди благодари и затвори.
— Беше моят приятел Иля, сценичният работник — каза тя, гледайки уплашено. — Говорихме с кодови думи, които сме си измислили за по телефона. Иля казва, че Кундров, моят надзирател, е бил днес в Болшой и задавал въпроси. За моя приятел, американеца.
— Продължавай.
— С него имало и други. От НКВД. Търсят те. Споменали са думата „шпионин“.
— Да — каза Меткалф нервно. — Всички американци са шпиони.
— Не, този път е различно. Имали заповед да те открият, а когато те открият, да те отведат.
— Заплахи — опита се Меткалф да я успокои. — Фалшиви заплахи.
— Защо, Стива? Те знаят ли за това — за всичко това? — Тя махна с ръка към документите, които щеше да вземе със себе си за срещата с Фон Шюслер по-късно.
— Не, нищо не знаят.
— Нали не ме лъжеш, Стива? Би ли го направил?
Той я прегърна, неспособен да изрече поредната лъжа.
— Трябва да тръгвам — каза само. — Баща ти ще дойде всеки момент.
28
— Тед?
— Да?
— Позна ли ме по гласа?
Последва продължителна пауза.
— Да, мисля, че те познах. По дяволите, човече, какво става?
Гласът на Тед Бишъп звучеше някак различно — заглу-шен, напрегнат. Беше глас на уплашен човек. Меткалф се обаждаше от уличен телефон на няколко преки от апартамента на Лана на улица „Петровка“. Британският журналист работеше в „Метропол“ и на практика през повечето време беше там.
— По-късно ще ти обясня — отвърна рязко Меткалф. — Нуждая се от помощта ти.
— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Та това място гъмжи от момчета на НКВД.
— Искам да вземеш някои неща от стаята ми. Можеш, нали? Познаваш персонала от години. Все някой ще те пусне.
— Това, че ме познават от години, не значи, че ме обичат. Близостта предизвиква ненавист и прочие. Но ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ти. Ще ти звънна след няколко часа и ще ти съобщя място за среща.
— Като стана дума за телефонни разговори, имаше спешни обаждания от един човек, дори ги предадоха на мен в случай, че те видя. Господин Дженкинс. Стори ми се отчаян.
— Господин Дженкинс? — Беше Хилиард. — Разбрах — каза Меткалф. — Благодаря.
— Добре, а, слушай, по-добре ще е за теб да не идваш в хотела. Разбираш ли какво ти казвам?
Меткалф затвори и веднага набра телефона на Хилиард в посолството на САЩ. Представи се като господин Робъртс, но преди още да успее да изрече, че си е загубил паспорта, Хилиард го прекъсна.
— Исусе, къде, по дяволите, беше? — попита Хилиард с тих, треперещ глас, който издаваше едновременно страх и гняв. — Какви, по дяволите, ги вършиш. Изгоря, знаеш ли това?
— Да.
— Те искат главата ти, човече. Трябва веднага да се измиташ от Додж, разбра ли? — Амос Хилиард, който беше от Средния запад, употреби стар западен израз, но Меткалф го разбра. — Вече си извън играта.
Меткалф изстина. Трябваше да изчезне от Москва, да се измъкне от Съветския съюз незабавно. Беше разкрит. Сега го търсеха да го арестуват или да го убият. Корки беше наредил да бъде измъкнат от страната веднага.