Вътре обаче нямаше никой и той се поколеба дали да не заключи вратата, както Хилиард направи предишния път. По-добре да не го правя, реши Меткалф. Хилиард явно закъсняваше. Той бързо обходи тоалетната и провери кабинките. В последната видя Хилиард.
По-точно обувките и панталоните на Хилиард. Нямаше грешка. Това бяха панталоните от туид и кафявите кожени обувки на дипломата. Те без никакво съмнение принадлежаха на Амос Хилиард, а не на някой друг.
— Странно — помисли си той. Защо Хилиард ще клечи в тоалетната, вместо да го чака до мивката, както предишния път?
— Амос — викна Меткалф, но не получи отговор. — Амос — извика втори път разтревожен.
Бутна вратата на кабинката, която беше открехната.
Исусе Христе! От онова, което видя, му се догади, той се вцепени и клекна на пода. Не, пак ли! Амос Хилиард седеше върху тоалетната чиния с клюмнала назад глава, тъмните му кръвясали очи се бяха изцъклили към тавана, от устата и носа му се стичаха струйки кръв. Гърлото му беше почти прерязано под ларинкса. Белегът бе кървавочервен, тънък като острие на бръснарско ножче. Той показваше, че инструментът на убийството беше някаква тънка и здрава жица. Дипломатът беше удушен абсолютно по същия начин като Скуп Мартин и момчетата от парижката станция.
Не! Хилиард беше убит съвсем скоро, преди минути — той не беше стоял вътре дълго. Пет минути? Може би по-скоро? Меткалф докосна синкавоморавото лице на Хилиард, имаше нормална телесна температура.
Убиецът трябваше да е наблизо.
Меткалф се втурна към вратата и после се поколеба. Убиецът можеше да го дебне от външната страна на вратата, безлюдният ресторант беше за него временно убежище и даваше възможност да стои отвън, готов да се нахвърли върху Меткалф.
Меткалф ритна вратата с крак, отваряйки я с трясък. Отдръпна се назад и се прикри зад касата на вратата, наблюдавайки дали от сянката ще изскочи фигура с примка в ръце. Никой не се появи. Той се измъкна в коридора, обръщайки се напред-назад, готов да скочи, ако се наложи. Но не забеляза никого. И все пак убиецът беше напуснал преди не повече от минута-две.
Затича по стълбите, взимайки две-три стъпала наведнъж, и едвам не се блъсна в келнер с поднос. Меткалф се взря внимателно в униформения келнер и почти веднага отхвърли възможността той да е убиецът.
Полъх студен въздух в салона му подсказа, че входната врата към улицата току-що беше отворена. Някой влезе или излезе от ресторанта. Убиецът. Не беше изключено. Дали си бе тръгнал през тази врата?
Тихичко бутна металната врата, внимавайки да не вдига шум. Ако убиецът беше излязъл през нея и вървеше, за да не предизвика подозрения сред минувачите, а не тичаше, нямаше начин да е стигнал далеч. Щеше да е в полезрението му. Меткалф не искаше да го подплаши. Той се измъкна през тесния отвор и внимателно затвори вратата след себе си, доволен, че не вдигна шум.
Беше в задната част на сградата. Огромни метални контейнери за смет, претрупани с остатъци от храна. Огледа наоколо, но не видя никого.
Който и да бе убил Амос Хилиард, го нямаше. Меткалф знаеше, че трябва веднага да изчезва, но къде? Не можеше да се върне в „Метропол“. Истината бе, че е разкрит. Бяха го наблюдавали, докато е взимал документите от явката. В НКВД знаеха, че е ангажиран в подривна дейност. Трябваше да се измъкне от Москва час по-скоро. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. В тази тоталитарна държава, където наблюдаваха всекиго и където пазеха зорко границите, беше толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. В багажа му в „Метропол“ имаше няколко комплекта паспорти и други документи, но те със сигурност бяха вече в ръцете на НКВД. Засега най-благоразумното, най-логичното действие беше да се свърже с Корки и да му сигнализира да уреди процедурата за измъкване, за което бе споменал Хилиард. Нещо, в което Корки с неговите мистериозни методи на работа беше цар. Измъкването не беше по силите на един-единствен агент, освен в отчаяни ситуации.
Искаше да отведе със себе си и Лана. За нея щеше да е опасно да остава тук, след като я бе замесил. Обеща й да я предпази. Трябваше да я отведе със себе си.
Но за да пусне плана в действие, Корки се нуждаеше от сигнал, а засега единственият начин да се свърже с него изглеждаше Тед Бишъп. Меткалф не можеше да поръча международен телефонен разговор освен от хотела, а да се върне там бе немислимо. В Москва човек не можеше да проведе разговор с чужбина от уличен телефон. Амос Хилиард беше мъртъв. Нямаше предавател.
Оставаше само Теди Бишъп. Бишъп като чуждестранен кореспондент се предполагаше, че говори често по телефона с чужбина, вероятно всеки ден, или от хотела, или от Централната поща. Той можеше да се обади вместо него на един от телефоните за спешни случаи в Лондон или в Ню Йорк. Само с няколко на пръв поглед обикновени думи Бишъп щеше да предупреди Корки, без дори да знае, че го прави или с кого говори.