Имаше още един начин, по който Бишъп можеше да помогне, ако по някаква причина не беше в състояние да звънне по телефона. Предаванията на радио Би Би Си, които Меткалф слушаше в Париж, му подсказаха идеята. Шифровани съобщения под формата на лични поздравления се излъчваха всяка вечер по новините на Би Би Си. С тях се изпращаха предупреждения до агентите на терена. За всички останали слушатели техният смисъл оставаше скрит. Защо да не се възползва от тази възможност? Меткалф взе решение. Той мислено състави текст на невинно звучащата телеграма, която Бишъп можеше спокойно да изпрати до своя вестник „Манчестър Гардиън“. Щеше да е отзив за концерт или някакво представление — защо не балет. За някои от фразите щеше да използва кодирания език на Корки, които лесно щяха да минат пред съветската цензура, но щяха да стигнат до него, да го предупредят какво става тук и какво трябва да се предприеме. Този метод нямаше да е толкова бърз като спешен телефонен разговор с предварително уговорен номер в Лондон или Вашингтон, което бе за предпочитане.
Разбира се, Меткалф не можеше да сподели с Тед Бишъп, да каже на журналиста истината за това кой е и какво прави в Москва. Щеше да измисли правдоподобна лъжа, че съветските власти искат да го арестуват, защото е богат бизнесмен, като част от кампанията си за дискредитиране на чуждестранните капиталисти като шпиони. Това бе всичко, което Тед Бишъп щеше да узнае. Имайки предвид очевидната антисъветска нагласа на англичанина, подобна история щеше да свърши работа.
В края на краищата, припомни си Меткалф, той беше излъгал далеч по-важен за него човек, на когото държеше, когото обичаше дълбоко. Напоследък лъжите му се удаваха с лекота.
Но английският журналист продължаваше да бъде неизвестно за Меткалф. Неговата лоялност не беше ясна. Засега Меткалф трябваше да приеме, че може да му се довери. Налагаше се обаче да действа много внимателно с Бишъп.
Бавно, правейки се, че се шляе безцелно, Меткалф заобиколи „Арагви“ откъм далечния край, без да го види милицията. Намери уличен телефон на няколко преки от ресторанта, пред окаяната на вид централна московска клиника номер двайсет и две. Болницата беше тъмна и затворена. Никой не го наблюдаваше. Обади се в „Метропол“ и поиска да го свържат с Тед Бишъп.
На улица „Горки“ номер седем се намираше масивната, внушителна сграда на Централната поща, построена през 1929 година в типичния грандомански съветски архитектурен стил. Интериорът й беше еднакво импозантен. Беше предназначен да внушава усещане за стабилност като в централна банка или поне важна правителствена институция, каквато беше. Тук московчани чакаха на дълги опашки, за да пуснат телеграми до свои роднини и близки от далечни краища на Съветския съюз, да изпратят колет или да си купят пощенски марки, да поръчат международен телефонен разговор от претъпканите кабини. Но въпреки удивително високия таван, колоните и гранита, въпреки огромния сърп и чук — емблемата на СССР, на стената, сградата излъчваше характерната за съветската бюрокрация потиснатост. Меткалф застана в сянката на една ниша и зачака Тед Бишъп.
Наблюдавайки как мъж на средна възраст се обади по телефона в една от кабините, се увери с очите си, че всеки разговор с чужбина се следи стриктно. Първо човек си показваше паспорта или личната карта, после попълваше формуляр, плащаше предварително, а със сигурност някой подслушваше разговора му. Отначало обмисли, после отхвърли идеята да се обади лично на Корки на един от телефоните за спешни случаи. Фалшивите му руски документи не му позволяваха да рискува. Трябваше да се представи с истинското си име или с името Даниел Ейхен, което предполагаше, че също е компрометирано. Не, Тед Бишъп щеше да свърши тази работа вместо него. Той нямаше да предизвика подозрения.
Точно на секундата топчестият журналист влезе през масивната врата с кожената чанта на Меткалф в ръка и се заоглежда нетърпеливо. Меткалф остана на мястото си. Искаше да се увери, че журналистът не е довел опашка. Бишъп се заразхожда из кръглата зала, надзъртайки тук и там. Меткалф остана скрит в сянката на нишата, наблюдавайки входа, за да е сто процента сигурен, че репортерът е сам.
Меткалф изчака още една минута. Бишъп закрачи напред-назад нервно. Накрая, когато се разбра по движенията му, че ще си тръгне, Меткалф бавно излезе от прикритието си.