Меткалф наостри уши и се заслуша в музиката, която се носеше от радиото.
— Харесва ми — каза той. — Добрата стара американска музика. Това е Глен Милър на живо от „Кафе Руж“ в Ню Йорк.
— Съжалявам, не позна — поправи го Къмптън-Джоунс. — Страхувам се, че е оркестърът на Джо Лос, приятел. От Лондон. В типичния си стил.
— Е, момчета, радвам се, че имате време да се разтакавате и да слушате музика, докато на някои им се налага да работят — каза Меткалф.
Той бръкна в смокинга и извади от хастара свитъка от документи. Вдигна ги нависоко и се усмихна гордо.
— Плановете на германската база при Сен Назер, включително подробности за убежищата на подводниците Ю, дори за заключващите системи под водата.
— Невероятно — удиви се Къмптън-Джоунс.
Лангхорн изглеждаше дълбоко впечатлен.
— Да не си измъкнал всичко това чрез малката ти германска сладурана?
— Не. От частния кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле.
— Оня задник от Виши? — попита Лангхорн.
— Същият.
— Направо ме уби! Как се промъкна в кабинета му?
Меткалф наведе глава.
— Един джентълмен никога не говори за онова, което прави в леглото, Сирил.
— С жена му? Боже мой, Стивън. Нямаш ли поне малко гордост? Та мадам е дърта кранта!
— Да, но мадмоазел е съвсем млада кобилка. А сега трябва да изнесем тайно чрез куриер тия неща възможно най-скоро, за да стигнат до Корки в Ню Йорк. Искам също от вас да шифровате основното съдържание на документите и да го излъчите по ефира за анализ.
Той, разбира се, имаше предвид Алфред „Корки“ Коркоран. Своя шеф. Невероятен майстор на шпионажа, който ръководеше частна агентурна мрежа, а Меткалф беше част от нея.
Частна мрежа: агентите докладваха на Коркоран, а не на някоя правителствена агенция или комисия. Но в това нямаше нищо незаконно, нито пък мрежата оперираше през главата на правителството. Тя действаше с благословията на президента Франклин Делано Рузвелт.
Америка се намираше в странно положение. Европа воюваше, но не и тя. Америка наблюдаваше и чакаше. Гласовете на изолационизма бяха влиятелни и високи. Каквито бяха и гласовете на онези, които страстно настояваха, че Съединените щати трябва да влязат във войната, да нападнат Хитлер и да защитят европейските си приятели, тъй като в противен случай цяла Европа щеше да бъде пометена от нацистка Германия, а тогава щеше да е късно. Силата щеше да е на страната на Хитлер.
Но така или иначе, не съществуваше централизирана разузнавателна агенция. Рузвелт отчаяно се нуждаеше от надеждна, безпристрастна информация за онова, което правеха нацистите, и за това колко силна е съпротивата срещу Хитлер. Щеше ли Великобритания да оцелее във войната? Рузвелт нямаше доверие на военното разузнаване, което в най-добрия случай бе аматьорско, и презираше Държавния департамент, където преобладаваха изолационистките настроения, както и заради склонността му да донася всичко на вестниците.
Така в края на 1939 година Франклин Рузвелт се обърна към свой стар приятел и състудент от Харвард. Алфред Коркоран бе служил във военното разузнаване Ге-2 по време на Първата световна война, после се прочу в строго секретния свят на МИ-8, известно като „Черната стая“, базираната в Ню Йорк шифровъчна служба, която през 20-те години успя да пробие кодовете на японските дипломати. След закриването на „Черната стая“ през 1929 година Коркоран играеше важна задкулисна роля в решаването на дипломатически кризи през 30-те години — от Манджурия до Мюнхен.
Франклин Делано Рузвелт знаеше, че Коркоран е най-добрият в занаята, и което бе по-важно, можеше да му се довери.
С подкрепата на президента и специални фондове от бюджета Корки създаде своята организация умишлено тайно от клюкарските коридори на властта във Вашингтон. Неговата свръхсекретна разузнавателна мрежа, която бе на пряко подчинение на Белия дом, разположи главната си квартира във Флатайън Билдинг в Ню Йорк под прикритието на външнотърговска фирма.
Коркоран разполагаше с пълна свобода да привлече най-добрите и най-интелигентните. Той се спря предимно на абсолвенти от колежите от „Бръшляновата лига“, млади мъже с добро възпитание, които щяха да се чувстват в свои води сред висшето общество в Европа. Толкова много от агентите му бяха подбрани от регистъра на висшето общество, че шегаджиите лепнаха на мрежата на Коркоран името „Регистъра“ и то се превърна в нейно прозвище. Един от първите, които той вербува, бе абсолвентът от Йейл на име Стивън Меткалф, син на милионер индустриалец, женен за рускиня — майката на Стивън произхождаше от аристократично семейство, напуснало Русия още преди революцията. Стивън бе пътувал много по света с родителите си и бе учил в Швейцария. Говореше немски, руски, френски и испански без никакъв акцент: семейство Меткалф притежаваха имоти и бизнес в Аржентина и от години прекарваха по-голямата част от зимата там. Меткалф търгуваха също с руското правителство.