Но Бишъп, който не го видя, започна да прави знаци с показалеца си на някого. Меткалф замръзна на място, готов да реагира мигновено, и продължи да наблюдава.
Да, Бишъп определено жестикулираше на някого. Но на кого? В същия миг Меткалф видя на кого правеше знаци Бишъп.
В далечния край на фоайето, до дълга редица гишета като в банка, се отвори врата и отвътре излезе рус мъж.
Рус мъж с бледи очи. Неговият преследвач от НКВД закрачи към Тед Бишъп. Двамата започнаха да си говорят нещо на руски, доколкото Меткалф успя да разбере.
Меткалф усети как вътрешностите му изстиват. О, Боже! Тед Бишъп не беше чист.
Изведнъж си припомни бързо колко общителен и ненаситно любопитен беше журналистът, как не спираше да задава подвеждащи въпроси. Антисъветските подмятания, с които всъщност се прикриваше. Сцената с пиянството в стаята му, когато Бишъп се втурна в банята уж да повръща. А сигурно е било претекст да претършува вещите му, сред които имаше и шпионски атрибути — кухата четка за бръснене, няколко комплекта фалшиви документи за самоличност. Бишъп ги е разгледал, докато беше в банята, правейки се, че повръща, и така е разкрил истината за Меткалф. Възможно е НКВД да го е подкупил след обискирането на стаята на Меткалф. А не беше изключено Бишъп да е тършувал по заповед на НКВД.
Всичко беше възможно. Репортерът работеше в Москва от години, властите го толерираха. Явно е сключвал сделки с тях, правел е компромиси. Или по-лошо. НКВД вербуваше чужденци. Тед Бишъп явно беше един от тях.
Трябва да знаеш във всеки един момент откъде да се измъкнеш — казваше Корки. Но Меткалф не разполагаше с време да си осигури изход. Притиснат от времето, той не взе най-важните предпазни мерки.
Меткалф се насочи бързо към входната врата, прикривайки се в сенките покрай стената. Той изчака мъж и жена, които говореха високо, да доближат до входа и се измъкна, придържайки се плътно зад гърбовете им.
После ускори ход, докато накрая затича по улица „Горки“. Трябваше да отиде при Лана и да я предупреди.
Освен ако не беше късно.
29
Фасадата на Болшой театър беше осветена, но отпред нямаше хора, което подсказа на Меткалф, че балетното представление е започнало. Той заобиколи и отиде в задната част на сградата, където се намираше входът за сцената. Беше заключен. Започна да чука с юмрук по вратата, докато висок, върлинест и плешив пазач със златни очила не отвори. Носеше тъмносиньо сако със значка, на която пишеше: „Държавен академичен Болшой театър. Охрана.“ Същото лого беше избродирано върху тъмносиньото му кепе.
Бдителността на пазача донякъде се изпари, след като видя мъжа, който стоеше пред него.
Облечен в бяла престилка, със стетоскоп около врата и черна кожена лекарска чанта, Меткалф убедително минаваше за съветски лекар. Маскировката му завършваше надменният му, дори властен поглед.
Оказа се проста работа да проникне в окаяната на вид болница. На практика там нямаше никакви мерки за охрана. Ключалката поддаде за няколко секунди и той я отвори безпроблемно с шперца си. Почти веднага откри гардеробната с белите престилки, грабна една, после намери стетоскоп и черна чанта в съседното складово помещение. Справи се за не повече от пет минути.
— Да, докторе?
— Аз съм д-р Чивадзе — представи се Меткалф, предполагайки, че грузинското име ще послужи като обяснение за лекия му акцент. — Току-що ме повикаха да прегледам една от балерините, която танцува тази вечер.
Пазачът се подвоуми.
— Коя?
— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам. Една от примите, сигурен съм, иначе нямаше да ме извикат от вечеринката. Явно е нещо спешно. Навяхване или нещо такова. Сега, ако обичате, ме придружете до гримьорните.
Пазачът кимна и отвори по-широко вратата.
— Заповядайте, моля, оттук. Ще накарам някого да ви придружи до горе, докторе.
Млад сценичен работник с пърхот и пуберски мустачки придружи Меткалф през поредица тъмни, мръсни коридори в лабиринта зад сцената на Болшой. Младежът прошепна:
— Изкачваме три етажа и после вляво от сцената.
Той не продума повече, представлението беше в разгара си. Меткалф чуваше оркестъра да свири музика на Чайковски. Той позна темата от второ действие на „Лебедово езеро“.
За разлика от разкоша на публичните пространства в Болшой, зад сцената беше изненадващо мизерно. Минаха покрай смрадливи тоалетни, по скърцащи коридори с ниски тавани и липсващи дъски на пода, заобиколиха ръждиви стълби и мръсни тесни пасажи. Балетисти в костюми и силно гримирани лица се суетяха и пушеха. Когато доближиха сцената, Меткалф чу характерните тонове на обоя и арфата, високите трептящи звуци от оркестрациите на Чайковски и позна красивата мелодия на па дьо дьо от второ действие. Призрачна бледосиня светлина се процеждаше сред мрака зад сцената. Меткалф спря и установи, че се намира точно срешу нея.