— Залагам живота си. Също и твоя. Той познава всички тайни изходи. Освен това кара камиона с декорите, така че може да те измъкне от Москва.
— Но къде?
— Има един склад в покрайнините на града, където Болшой съхранява по-обемистите декори, както и онези, които вече не се използват. Там поправят седалките. Има пазач, но той лесно може да се подкупи.
Меткалф кимна.
— И има място да се скрия там?
— Има много място. Поне за няколко дни ще можеш да останеш.
— Не се нуждая от толкова много време. Просто ми трябва място, където да измисля следващия си ход.
Някой почука на вратата. Влезе Иля и подаде на Меткалф огромна маска за лицето и черна роба с качулка.
— Това е костюмът на барон Фон Ротбарт — каза той. — Резервният. Никога не го използва.
Меткалф взе костюма впечатлен.
— Злият гений. Магьосникът, който е превърнал Одета в лебед. Добра идея. Това май е единственият възможен начин да се движа из театъра, без да виждат лицето ми.
Иля се усмихна благородно.
— За приятелите на Лана съм готов на всичко. Лана, Григориев нареди представлението веднага да бъде възобновено.
— Стива — каза Лана и се притисна към него. Прегърна го нежно. — Не е нужно да ти казвам, че бих предпочела да съм с теб, отколкото на сцената.
— Ти принадлежиш на сцената, Лана — отговори Меткалф.
— Не говори така!
— Но това е истината — настоя Меткалф. — Искам да кажа, че единствено там си истински жива.
— Не — възрази тя. — Аз се чувствам жива само когато съм с теб. Но и всичко това — тя обходи с ръка своята гримьорна — също е част от мен. Ще се видим скоро, Стива. Иля ще се погрижи за теб.
Тя го целуна по устните и бързо побягна от гримьорната.
Коридорът пред редицата с гримьорни гъмжеше от хора с различни костюми, които бързаха към сцената. Някаква жена, която явно бе от ръководството, пляскаше с ръце и подканяше балетистите да побързат. Благодарение на хаоса Иля успя да се промъкне незабелязано с Меткалф, който беше надянал маската и черната роба. В очите на околните Меткалф беше образ от постановката на име барон Фон Ротбарт. Единственият риск беше евентуалната поява на истинския барон Фон Ротбарт. Но слава Богу, това не се случи.
Меткалф забеляза двама души от охраната сред актьорите. Те оглеждаха внимателно лицата на минаващите покрай тях и ги разпитваха на висок глас. Меткалф мина на няколко стъпки от единия пазач, молейки се да не го спрат и разпитат, но той сякаш беше невидим. Пазачите не му обърнаха никакво внимание. Маската на лицето му не само го прикриваше, но служеше и като оправдание за присъствието му тук. Беше артист, следователно нямаше за какво да го спрат.
Рискът да го хванат като че ли намаля, след като двамата свиха към част от коридора, който явно рядко се използваше и която Меткалф не беше виждал преди. Тя водеше към стръмно стълбище. Иля му даде знак с пръст. Двамата заслизаха тихо по стълбите.
От долния етаж обаче изскочи пазач и вдигна ръка да спрат.
Стомахът на Меткалф се сви.
— Хей, Володя — викна му Иля с весел глас. — Какво, по Дяволите, става?
Пазачът познаваше асистента на Лана.
Търсим външен човек, облечен в лекарска престилка — отвърна той.
— Лекар? Не съм го срещал, съжалявам — каза Иля.
Той продължи надолу по стълбите, а Меткалф го последва.
— Само за минутка! — викна пазачът след тях.
Иля се обърна. Меткалф замръзна.
— Обеща ми два билета за представлението в края на седмицата — напомни му пазачът. — Кога ще ги получа?
— Имам предвид — отговори Иля. — Хайде, бароне, трябва да вървим.
Той продължи по стълбите, Меткалф го следваше плътно.
В края на стълбището Иля го поведе по друг лабиринт от пасажи, докато стигнаха до метална врата. Той помъчи ключалката и накрая успя да отвори. Врата за животните.
— Животни?
— Коне, мечки, понякога дори слонове, когато представя ме „Аида“. Животните не влизат през официалния вход. Иначе ще изпоцапат целия театър с изпражненията си.
Меткалф си свали маската. Минаха през тъмния тунел, който миришеше на животински екскременти. Циментовият под беше покрит със слама. Тунелът извеждаше до навес, където бяха паркирани няколко камиона с изрисуван върху тях надпис „Държавен академичен Болшой театър“. Иля се затича към двойната врата, отключи и я отвори. Отвън бучаха автомобилите от уличното движение. Той скочи в кабината на един от камионите. Меткалф заобиколи отзад, отвори вратата и се качи. Каросерията беше пълна с гигантски декори, но той успя да се смести и затвори вратата.
Двигателят забуча, после запали. Иля даде газ и камионът потегли.
Меткалф седна върху мръсния под, който се разтресе, когато камионът увеличи скоростта. Миризмата от недоиз-горели газове беше непоносима.