Меткалф се отпусна, приготвяйки се за дълъг път до покрайнините на града. Макар да беше пълен мрак, образът на Лана светеше в съзнанието му. Спомни си за начина, по който отхвърли предупрежденията му, целуна го и побягна към сцената. Нейната храброст, пламенност, нейната страстност.
И как отказа да я отведе със себе си извън страната. Беше дълбоко разочарован, но същевременно я разбираше. Тя не можеше да изостави баща си, да напусне родината си. Не и заради Стива. Тя беше силно привързана към страната си. Това бе печалната истина.
Изведнъж камионът спря, двигателят угасна. Нямаше и пет минути, откакто тръгнаха от Болшой. Какво ли се бе случило? Двигателят не угасна сам, Иля го изключи умишлено. Той не можеше да спре камиона насред движението. Заослушва се за някакъв сигнал, за гласове. Но не чу нищо.
Изправи се и се скри зад едно от огромните рисувани пана за всеки случай, ако претърсваха камиона. Застанал между два декора, той зачака.
Вратата се отвори и вътре нахлу слаба жълта светлина. Меткалф стоеше, без да мърда, надявайки се, че ако претърсваха камиона, нямаше да се вглеждат много-много. Който и да беше, щеше да види декорите от Болшой и после да затвори вратата.
Защо? — чудеше се Меткалф. — Защо ги спряха?
— Отзад е — каза познат глас.
Гласът на Иля.
После се чуха още няколко гласа, последвани от стъпките на някой, който се качи в каросерията. Меткалф изстина. Отново чу гласа на Иля.
— Повярвай, тука е.
Но как можеше да е Иля? А ако беше, с кого говореше.
Някой отметна паното, изваждайки Меткалф на показ. Двама мъже го осветиха с фенерче. Двама униформени. Униформени на Болшой? Дали бяха пазачи?
Не. Той разпозна униформите, свитата на кълбо змия и кинжала върху пагоните. Но нямаше логика.
Двамата мъже го хванаха и го измъкнаха от камиона. Меткалф веднага осъзна, че нямаше смисъл да се съпротивлява: камионът бе обграден от униформени офицери. Иля, пушейки, разговаряше с неколцина от тях: държанието му показваше, че не е изненадан. Той познаваше тези хора или им сътрудничеше.
Камионът беше спрял в някакъв вътрешен двор — район, който беше виждал на снимки. Място, където се бе надявал никога да не попадне.
Закопчаха му белезници и го поведоха, а от двете му страни се бяха наредили униформени мъже.
— Иля — викна Меткалф. — Кажи им, че има някакво недоразумение.
Но Иля вече бе скочил в камиона, хвърли фаса от цигарата си върху циментовата площадка, махна приятелски на мъжете и потегли.
Войниците задърпаха Меткалф към арковиден вход, чиито жълти тухли му бяха познати и от които му се доповръща.
Намираше се в главната квартира на НКВД. На „Лубянка“.
30
Кошмар беше неподходящата дума да опише положението си. Кошмарите винаги са съпроводени със смътното усещане, че не са нищо повече от сънища, че човек се събужда и се освобождава от ужаса. Меткалф знаеше, че това не е кошмар, а реалност, неговата реалност. Най-ужасното от всичко бе, че нямаше изход. През последната година, откакто работеше за организацията на Алфред Коркоран, се бе озовавал само няколко пъти в ужасни ситуации. Веднъж за малко да го разкрият, няколко пъти се отърва на косъм от ареста. Беше раняван, едва не го убиха. Стана свидетел на няколко убийства на скъпи за него хора.
Но всичко това бледнееше в сравнение със сегашното му положение.
Хвърлиха го в килия в затвора с най-лоша слава „Лубянка“. Попадна в друг свят, където бягството бе невъзможно, където уменията, които притежаваше и благодарение на които се бе измъквал от безброй сложни ситуации, бяха безполезни. Нямаше никаква идея от колко време е в килията: десет часа? Двайсет? Нямаше как да отмерва времето, нямаше изгрев или залез, никакъв график или обичайно повтарящи се действия.
Беше в тясна единична подземна килия, без отопление, леденостудена. Лежеше върху твърд железен креват с дюшек около пет сантиметра, вонящ от неизброимите затворници, които бяха лежали върху него. Разполагаше с грубо сиво вълнено одеяло, дълго не повече от метър, което покриваше само стъпалата и коленете му.
Меткалф се чувстваше изтощен до смърт, но не можеше да заспи: килията му се осветяваше с ярка крушка, която никога не загасяха, някъде отвън прииждаха ослепителни лъчи от електрическа светлина. Нарочно не му позволяваха да заспи; искаха да се изтощи физически и психически. През половин минута някой отваряше металния капак на шпионката и през нея надничаше око. Всеки път, когато дръпнеше одеялото да закрие главата си, надзирател отваряше шпионката и му крясваше да си открие лицето. Ако се обърнеше към стената, надзирателят му заповядваше да се върне в предишната поза.