Дочуха се няколко почуквания на метал върху метал. После видя, че единият от часовите потрепваше с ключа си върху катарамата на колана си. Беше някакъв сигнал.
Изведнъж го изблъскаха плътно до стената в ниша с размери на телефонна кабина. Явно щеше да мине важна клечка или най-малкото някой, когото той не биваше да види.
Накрая стигаха до масивна дъбова врата с тъмни петна. Един от пазачите му почука. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана дребен мъж със светла коса и призрачнобледо лице. Беше секретар, помощник на някой висш офицер. Върху бюрото му имаше пишеща машина и няколко телефонни апарата. Попълни някакви документи и даде копие на водача на надзирателите. Меткалф наблюдаваше мълчаливо, полагайки усилия да не издава чувствата си. Секретарят почука на вътрешната врата, после повдигна едно капаче и каза:
— Затворник 08.
— Да влезе — отвърна някакъв глас.
Секретарят отвори вратата и се отдръпна назад, докато Меткалф влизаше, ескортиран от водача на пазачите. Другите двама останаха отвън с изпънати стойки.
Влязоха в просторен кабинет на някой с висок ранг. Подът бе покрит с огромен персийски килим, мебелите бяха масивни, от тъмно дърво. До една от стените имаше каса. Масивно бюро, покрито със зелено сукно, беше отрупано с папки и телефонни апарати. Зад него седеше строен мъж с високо, изпъкнало чело, леко плешив и кръгли очила без рамки, през които очите му изглеждаха необичайно големи. Беше облечен в идеално изгладена сива униформа. Без да става от стола, той направи жест с ръка. Пазачът се завъртя кръгом и излезе, оставяйки Меткалф сам.
Очилатият се наведе над бюрото и няколко минути ро-вичка из документите, сякаш Меткалф го нямаше. Издърпа дебела папка и най-после погледна към Меткалф, без да пророни нито дума.
Меткалф знаеше, че това е един от прийомите за разпит — мълчанието имаше за цел да накара неопитния субект да се почувства неудобно, да се притесни. Но Меткалф не беше неопитен. Той възнамеряваше да мълчи, докато и следователят му мълчеше.
След като минаха поне пет минути, очилатият се усмихна и каза на перфектен английски с британски акцент.
— На английски ли предпочитате да говорим — после добави на руски — или руски? Доколкото разбрах, говорите езика ни добре.
Меткалф примигна. Английският можеше да му даде предимство, помисли си той. Офицерът от НКВД нямаше да схваща нюансите, тънките разлики в думите и изразите, които само англоговорещите усещаха. Той отговори на английски:
— За мен няма значение. Стига да разговаряме свободно и открито. Вие упълномощен ли сте за това, другарю…? Страхувам се, че не чух името ви.
— Аз не съм го „подхвърлил“, както се изразявате вие, американците. Можете да ме наричате Рубашов. Също „господин“, а не „другарю“ — ние с вас не сме другари в края на краищата, г-н Меткалф. Седнете, моля.
Меткалф се настани върху едно от двете огромни кресла, тапицирани в зелена кожа, до бюрото на Рубашов. Забеляза, че самият Рубашов остана прав. Зад него висяха три портрета в рамки — на Ленин, Сталин и Железния Феликс, Дзержински, прословутия основател на ЧК. Главата на Рубашов беше обградена от портретите, сякаш бе част от колекцията.
— Желаете ли чаша чай, г-н Меткалф?
Меткалф поклати глава.
— Чаят е наистина чудесен. Нашият председател го донесе от Грузия. — Пийнете малко, г-н Меткалф. Имате нужда да се освежите.
— Благодаря, но не желая.
— Казаха ми, че не сте докоснали храната, която са ви оставили. Съжалявам да чуя това.
— О, това храна ли беше?
Той си спомни металната чиния с разредена супа, която му подхвърлиха с комат твърд черен хляб. Колко време мина от тогава? Колко време мина, откакто го затвориха в единичната килия?
— Е, тук не е черноморски курорт, макар че няма ограничения за престоя. — Рубашов излезе иззад бюрото си и застана пред Меткалф с ръце, свити пред гърдите. Високите му черни кожени ботуши бяха идеално лъснати и блестяха като огледало. — Значи, вие сте много опитен оперативен агент, не са много агентите, които успяват да се изплъзнат като вас от нашите хора. Впечатлен съм.
Следователят естествено очакваше Меткалф веднага да го опровергае, но той си замълча.
— Надявам се, че разбирате положението си.
— Напълно.
— Радвам се да го чуя.
— Разбирам, че съм отвлечен и хвърлен в затвора незаконно от агенти на съветската тайна полиция. Разбирам, че е станала някаква сериозна грешка, която ще има много по-големи последствия, отколкото си представяте.
Рубашов поклати бавно глава и каза.