Да, беше сигурен, че е от американеца. Носел е нови вълнени дрехи от варена вълна по-точно, и нови кожени обувки. Дъх на Алпи, вероятно тиролски дрехи.
Внимателно затвори вратата и се върна в замъка.
Слугата не се зарадва да го види отново.
— Не сте имали посетители, така ли? — попита Клайст.
— Вече ме питахте. Отговорих ви, че не.
Клайст кимна.
— Забелязах, че имате кучета пазачи в имота. Нещо да ги е обезпокоило тази вечер?
— Не… да, имаше нещо, но това не означава непременно, че…
— Имали сте посетител. Някой е бил в околността най-малкото. Неотдавна. И ще се върне.
Оберфюрерът от СС Валтер Рап, шеф на Четвърти отдел на службата за държавна сигурност, се вторачи в Херман Елерс.
— Клайст е сигурен, че Меткалф е бил там, така ли? — попита той по-младия мъж.
— Така казва.
— И слугите ли казват същото?
— Не.
— Тогава на какво основава убежденията си?
— Казва, че имало оставени следи.
— Следи — измърмори Рап и се протегна за телефона. — Е, ако не друго, то поне агентите на Гестапо са в изобилие. Не забавно сформирайте екип и го изпратете в имението.
Даймлерът потегли.
Две минути преди това дочу гласове съвсем близо. Единият беше на Лана. Сърцето му щеше да изскочи, когато го чу; той донякъде успокои и чувството за страх, което го обзе, след като установи, че е заключен в багажника.
После дойде звукът от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Той се подготви за онова, което можеше да последва: отварянето на багажника. Беше почти комично да разсъждава кое беше по-лошо: да остане заключен тук за непредвидим срок или шофьорът да го открие. Ако се стигнеше до второто, нямаше да има друг избор, освен да се нахвърли на шофьора и да го неутрализира, което щеше да означава беда.
Автомобилът ускори ход с дълбоко гърлено механично бръмчене, Лана и Фон Шюслер седяха само на няколко стъпки от него в отделението за пътници. Говореха си, но той не можеше да разбере нито една дума, а чуваше само шептене. Замисли се за онова, което щеше да й каже и да поиска от нея, и се зачуди как тя щеше да реагира. Беше смела жена, практична, но можеше да е и непредвидима. Онова, което щеше да й предложи, беше толкова нелепо, че стигаше до абсурд.
И опасно.
Но бе единственият начин да се спасят и „ВОЛФСФАЛЕ“, и Лана.
Двигателят на даймлера превключи на по-ниска скорост и колата започна да се изкачва по нанагорнище. Наближаваха замъка; най-вероятно бяха свърнали по стръмната отбивка пред портите на замъка. В този миг колата спря. Сигурно бяха пред вратите и очакваха да ги отворят. Дочуха се гласове, викове отблизо. Явно до портите имаше група мъже. Меткалф се зачуди какво става. Миг по-късно обаче колата отново потегли, по-бавно. Почти веднага спря и се отвори врата. Дочу неприятния стържещ глас на Фон Шюслер, после напевния, чувствен глас на Лана. Чу стъпките им върху каменната настилка и после вратата се затвори. Но двигателят продължи да работи. Колата измина още малко разстояние на бавна скорост, преди да спре, като този път двигателят загасна. Дали колата бе вкарана в гараж?
Чакаше сред тишината и мрака в багажника. Долови само немелодично подсвиркване с уста, докато вратите се отвориха и после отново се затвориха. Дали шофьорът не почистваше? След още няколко минути дочу стьрженето на обувките му върху асфалта и как той окачи ключовете. После настъпи тишина. Той зачака.
Пет минути, десет минути — не можеше да проследи точното време. Искаше да е сигурен, че шофьорът не е наблизо, преди да се размърда и да се опита да намери начин да се освободи от багажника, в който изпитваше клаустрофобия.
Най-накрая реши, че е минало достатъчно време. Опипа отново цялата повърхност на капака, но не откри ръчка или някакво копче за отваряне. Имаше кабели и жици в ъглите, но те не служеха за отваряне на капака.
Чувството за паника, което го обзе в началото, се върна с пълна сила. Сърцето му биеше ускорено, не му достигаше въздух, устата му пресъхна.
Все трябваше да има някакъв изход, по дяволите! Помисли си за Лана, която беше седяла толкова близо, че можеше да я докосне. И в този миг му хрумна идея. Толкова близо, че можеше да я докосне.
Продължи да опипва и най-после откри малко отделение с инструменти, които се използваха при смяна на гумите. Отвори го. Вътре имаше отвертки, крик, клещи и гаечни ключове. С помощта на отвертката отпра подплатата на багажника, докато се показа металът. Както беше очаквал, напипа няколко болта, с чиято помощ беше прикрепен подвижен панел. Работеше бързо. Най-накрая успя да разхлаби правоъгълния железен панел, да го дръпне встрани и да стигне до задните седалки. Те не бяха конструирани така, че към тях да има достъп откъм багажника, но Меткалф успя да разхлаби болтовете достатъчно, за да избута облегалката напред.