В следващите минути не се появи никой и той реши, че е в безопастност. Погледна часовника — оставаха двадесет минути до полунощ. Щеше да изчака още един час тук. Дотогава най-вероятно Лана и Фон Шуслер щяха да си легнат. След тях и слугите щяха дя се приберат да спят. Беше твърде рисковано да се лута из непозната къща.
Но минутите вървяха. Ако Кундров успееше да уреди своята част от уговорката, им оставаха не повече от шест часа.
За онова, което трябваше да се свърши, времето нямаше да стигне.
36
Час по-късно Меткалф се промъкна тихо през тъмния коридор до най-горния етаж на замъка.
Разположението беше типично за германски средновековен замък. Приземието се използваше от прислугата; на първия етаж имаше параклис и просторна зала с огромна маса, която служеше за трапезария; на втория етаж бяха покоите на господарите. Всеки етаж освен това беше разделен на няколко крила. Едно от крилата с тигрови кожи по подовете и ловни трофеи по стените явно принадлежеше на Рудолф фон Шуслер. Меткалф мина тихо през него, покрай спалнята, която по всичко личеше, че е на господаря. В края на коридора се намираше неговия кабинет: Меткалф мярна лавиците с книги и тежките мебели.
Следващото крило бе царството на децата. До него имаше друго, което ли личеше, че се използва по-рядко. Явно беше за гости.
Лана трябваше да е там.
От онова, което Меткалф бе разбрал за Фон Шуслер, беше логично да се предположи, че Лана ще бъде настанена да спи самостоятелно в това семейно имение. Самата тя със сигурност беше настояла за това.
Под една от полираните орехови врати се провиждаше тънка ивичка светлина. Червеникавият оттенък на светлината му подсказа, че това бе стаята на Лана. Тя беше вътре; нощната ламп с червения воал светеше; вероятно четеше.
Но дали наистина беше сама?
Пред вратата имаше поднос с ленена покривка, върху който се мъдреха намачкана салфетка, кристална чаша, сребърна кана за вода и висока чаша за шампанско.
Беше вътре, при това сама.
Завъртя месинговата топка и отвори бавно вратата.
Дочу гласа й:
— Руди? Ти ли си?
Меткалф не отговори, докато не влезе в стаята и не затвори вратата след себе си. Стаята беше богато украсена с резби, дървен таван и бродирани завеси. Лана беше седнала по средата на огромно легло с балдахин, обградена от възглавници. Тя сияеше така, както първия път, когато я видя на сцената. В копринената си нощница с цвят на праскова, с разпилените си гарвановочерни коси, падащи на вълни около лебедовата й шия, тя изглеждаше великолепно. Лицето й се озари, от гърдите й се изтръгна въздишка на изненада и тя разтвори обятията си, когато той се втурна към нея.
— Стива, золотой — викна тя. — Мислех, че никога повече няма да те видя.
— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговори Меткалф и я целуна по устата дълго и страстно.
Когато се отдръпна, забеляза, че тя плаче.
— Как успя да се промъкнеш тук? Как пристигна в Берлин? — после снижи гласа си до шепот. — Защо си тук?
— Разбрах, че ще танцуваш, а както знаеш, никога не изпускам представленията ти.
— не — каза тя и поклати глава. — Нещо свързано с документите е, виждам го по очите ти. Сериозно е, нали, Стива? — гласът й стана настойчив, уплашен. — Какво става? Има ли някакъв проблем?
Меткалф не можеше да я лъже повече. Твърде много я бе лъгал.
— Дай рученьку — каза той и притисна една от нейните нежни, благоуханни ръце между дланите си. Седна на леглото до нея и й заговори тихо: — За теб не е безопасно да останеш в Москва. Искам да дойдеш с мен.
— Да избягам — очите й се бяха разширили и блестяха.
— Вероятно това е последният ти шанс. Едва ли ще ти позволят вече да излезеш извън страната.
— Стива, голубчик, казах ти вече. Русия е моята родина. Моето аз.
— Тя винаги ще си остане твоята родина. Винаги ще е част от теб. Ланушка, тя винаги ще е с теб. Това не може да се промени. Но поне ще си жива, свободна.
— Свобода — започна тя горчиво.
Меткалф я прекъсна:
— Не, Лана. Слушай. Ти не знаеш какво е свобода. Никой, който е роден и отраснал в затвор, не е наясно какво е затвор.
— Каменните стени не правят затвор, нито железните решетки — клетка, ако съм свободна в любовта си.
— Но ти не разполагаш със свобода в любовта си, Лана. Дори с това. — Моят баща…
— Това е лъжа, Лана.
— Какво говориш?
— Имало е заговор. Всичко това са изфабрикувани доказателства, подхвърлени от нацистите, за да обезвредят съветската армия. В СС са били наясно с параноята на Сталин по отношение на предателите и фалшифицирали документи, уличаващи висшите командири на Червената армия.