Кучетата наобиколиха колата, скимтейки и ръмжейки. Изглеждаха озадачени от непознатия шофьор в познатата кола. Бяха пет или шест, всичките застанали нащрек и наблюдаващи свирепо.
Беше в задънена улица. Всеки миг някое от кучетата щеше да се разлае, после и останалите и прислугата на Фон Шюслер щеше да се събуди. За да отвори вратата, трябваше да излезе от колата. Друга възможност нямаше, а минутите минаваха. Нямаше време за губене.
Изведнъж окото му бе привлечено от нещо светещо. Тънка метална тръбичка на контролното табло. Протегна се, беше свирка. Свирка за кучета.
Спомни си, че шофьорът я използва, за да разгони кучетата преди няколко часа. Сложи я между устните си и я наду с всичка сила. Не се чу никакъв звук, свирката излъчваше на честоти, доловими само за кучетата.
Изведнъж ръмженето спря. Кучетата се оттеглиха на прилично разстояние от колата и седнаха на задниците си.
Той отвори внимателно вратата на автомобила, в едната си ръка държеше свирката, в случай че му дотрябва. Излезе, отиде до портата и с облекчение видя огромния железен ключ в ключалката. Нямаше да е проблем да се справи с нея, но току-що си спести пет минути. А всяка минута беше ценна.
Водейки се по картата на Берлин, която му предостави Чип Нолън, той караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи, без да привлича вниманието на пътната полиция.
Докато шофираше, си повтаряше наум разговорите, които беше провел с Корки и Кундров. Корки, който много трудно можеше да се развълнува, беше истински учуден, когато чу гласа на Меткалф по пряката линия от Берлин.
— Мили Боже, момче, да не се обаждаш от кабинета на фюрера?
Той посрещна искането на Меткалф с продължителна пауза. Меткалф очакваше, че Корки ще повдигне редица възражения срещу плана, но за негова изненада старецът не го направи. Дори не се оплака, че го е събудил посред нощ. Имаше само едно възражение.
— Това не е като да си извикаш такси, Стивън — застаряващият майстор на шпионажа остави телефона за няколко минути и когато отново вдигна слушалката каза: — „Лисандър“ ще излети всеки момент от базата на кралските ВВС в Тангмиър на английския бряг, пристигане в три часа след полунощ. Нямаш представа колко телефона трябваше да завъртя, за да уредя това.
Той даде точните координати на мястото, което бе избрал за кацането, и избоботи още серия инструкции.
След това Меткалф звънна на Кундров на телефона, който руснакът му беше дал. Говориха не повече от минута. И двамата знаеха какво да правят.
— Веднага ще се обадя в Москва — каза Кундров. — Но след като го направя, е необратимо. Няма връщане назад.
Докато доближаваше мястото, Меткалф се учудваше все повече. Корки го бе подготвил и все пак беше шокиращо.
Беше огромен комплекс от сгради, подредени под формата на подкова около широко поле, обрасло с трева. В центъра имаше голям бетонен хангар с тенекиен покрив. От двете му страни бяха наредени по-малки тухлени сгради. От многобройните им комини излизаше пушек. Сред сградите бяха разхвърляни контейнери за гориво и за отпадъци. Приличаше на индустриално предприятие, вероятно гигантски завод за боеприпаси.
Всъщност беше сценичен декор. Макар сградата в центъра да беше истинска, постройките от двете й страни бяха имитация, резервоарите, контейнерите и камионите вероятно също бяха фалшиви.
Беше изоставено филмово студио, иззето от нацистите и превърнато във фалшив обект за бомбардиране. Хората на Хитлер бяха издигнали десетки такива обекти из цяла Германия през последните няколко месеца — само край Берлин те бяха петнайсет. Нацистите се бяха вдъхновили от британците, които в неотдавнашната битка за Великобритания бяха издигнали петстотин бутафорни селища, — летища, корабостроителници и бази, построени в отдалечени райони от картон и ламарина, за да подмамят нацистите да бомбардират фалшивите инсталации вместо населени места. Стратегическата измама се оказа голям успех. Нацистите изгубиха ценно време и материали и така бяха намалени загубите в населените райони.
Древният китайски тактик Сун Цзу е казал, че военното изкуство се основава на измамата, и нацистите бяха възприели този принцип сериозно. В Берлин езерото Лайцензее между „Курфюрстендам“ и „Кайзердам“ беше полезен ориентировъчен знак за бомбардировачите, които идваха да бомбардират центъра на града, и за да обърка вражеските радари, Луфтвафе беше покрил езерото с огромни дървени плавени, които от въздуха приличаха на сгради. Бяха маскирали стълбовете на фенерите като иглолистни дървета и покрили с камуфлажна мрежа шосето „Шарлотенбергер“ от Тиргартен до Бранденбургската врата, изпъстрена с ивици зелен плат, за да прилича на гора.