Мними правителствени сгради бяха издигнати в околностите на Осткройц, за да се заблудят съюзническите разузнавателни самолети и да си помислят, че това е „Вилхелмщрасе“.
Но никой друг бутафорен обект в Германия не беше толкова прецизен като този.
Бранденбургското студио беше основано през 1921 година, когато германската филмова индустрия беше в апогея си и съперничеше на Холивуд. Там работеха такива легендарни звезди като Марлене Дитрих и Пола Негри, както и талантливи филмови продуценти като Фриц Ланг и Ернст Лубишч. След установяването на Третия райх, който пое контрола над филмовата индустрия, „неарийците“ бяха изгонени и Бранденбургското студио спря да функционира. Нацистите си присвоиха гигантската филмова площадка, която беше използвана за снимане на уестърни и библейски епоси. Огромното студио за озвучаване, разположено в бетонната сграда в центъра, беше натъпкано с декори, събирани по време на почти двайсетгодишната история на Бранденбургското студио. Зарязаха всичко ей така; декори, сред които бяха снимани толкова много класически немски филми, сега събираха прахоляк.
Но експертите по измама на Луфтвафе бяха създали от двете страни на звукозаписното студио серия от фалшиви тухлени сгради, превръщайки мястото в удивително копие на комплекс за производство на оръжия. Дори изкуственият дим, който излизаше от комините и чието предназначение беше да привлече вражеските самолети, беше убедителен. Оптическата измама беше гениална.
Този район на запад от Берлин беше идеално подбран за заблуда на британските бойни самолети, тъй като се намираше съвсем близо до много от оръжейните заводи. В съседство се намираха предприятия на „Сименс“, както и заводи на АЕГ, радиокомуникационни предприятия „Телефункен“, поточни линии за танкове „Алкет“ и заводи за двигатели „Майбах“.
Обектът беше изоставен, разбира се, като всички останали подобни бутафорни обекти. Това го правеше едно от най-безопасните места в Берлин за Меткалф, Лана и Кундров. Много по-важно беше откритото, засипано със сняг поле с площ неколкостотин квадратни метра, използвано някога от студиото като паркинг. Районът беше достатъчно голям за „Лисандър“ да се приземи и да излети. Малкият самолет се нуждаеше от не повече от двеста квадратни метра.
Луната светеше ярко на небето за късмет. Тя бе достатъчна за пилота да се ориентира, помисли си Меткалф. Кралските ВВС имаха подробни снимки на небето над Берлин. Този бутафорен обект беше добре известен на британското разузнаване. В края на краищата кралските ВВС бяха извършили най-малко четирийсет бойни полета над Берлин след август и с всеки рейд подобряваха точността си.
Но имаше процедури, които трябваше да се следват, за да може да се гарантира успешно измъкване. Корки беше възложил на Чип Нолън да помогне на Меткалф за приземяването. Агентът на ФБР щеше да донесе нужните уреди, включително фенерчета, за изпращане на предварително съгласувани сигнали до пилота с морзовия код. Ако пилотът на „Лисандър“ не забележеше сигнализацията на земята, която да го уведомява, че е безопасно да се приземи, щеше само да прелети, без дори да снижи машината, и да се върне в Англия. Нолън щеше да донесе и прожектори от склад в Берлин на антинацистката нелегална съпротива. Три прожектора според инструкциите на Корки трябваше да се разположат върху полето под формата на буквата „Ел“, за да очертаят пътеката за приземяване. Пилотът щеше да кацне до първия прожектор, после да се придвижи около сто и петдесет метра между другите два. Щеше да остави двигателите включени, тъй като при самолетите „Лисандър“ нерядко двигателите палеха трудно. Самолетът щеше да остане не повече от три минути, ако всичко минеше добре.
Но това предположение изглеждаше все по-съмнително. Имаше толкова много неща, които можеха да се издънят, твърде много човешки фактори.
Около цялата бутафорна подредба имаше ниска телена ограда не като охранителна мярка, а за да личи добре от към въздуха. Меткалф влезе с даймлера през една от отворените врати и паркира пред звукозаписното студио.
Оглеждайки внимателно, за да се увери, че няма неочаквани посетители, той слезе от колата и доближи до студиото, пред което имаше среща с Чип. Мина покрай една от фалшивите тухлени сгради. Дори отблизо боядисаните тухли изглеждаха като истински. Няколкото редици прозорци, боядисани върху картонената фасада, подсилваха ефекта. Сградите имаха стени и покриви, а с изрязаните врати и прозорци — ефектът беше невероятно реалистичен.