Тежко топуркане му подсказа, че Чип го е последвал до горе. Няколко секунди по-късно чип изкочи от вратата.
— Хайде, скачай, задник! — викна той. — По един или друг начин си мъртъв. Не ми пука как ще стане.
Той напредваше по настилката на покрива бавно, с насочен пистолет.
Меткалф се отдалечи няколко крачки, затича се и после скочи във въздуха с прибрани към тялото крака, подготвяйки се да омекоти падането.
После сякаш всичко се случи за миг. Той бе подхванат от въздушната струя и се приземи върху покрива от син камък на тухлената сграда точно когато Чип изкрещя:
— Умри, копеле!
Миг по-късно Чип стреля. Меткалф видя, че човекът от ФБР се прицели хладнокръвно и внимателно, и беше сигурен, че куршумът ще го улучи.
Но преди още крясъкът на Чип да свърши, Меткалф усети как краката му пробиха покрива от син камък, сякаш беше направен от марципан. Докато падаше надолу, усети минаването на куршума толкова близо до себе си, че чак въздухът се разклати.
В следващия миг Меткалф падна на нещо твърдо. Подът на сградата? Не, беше пръст, мека земя, скоро разорана. Той изстена и се зачуди дали не си счупи крак. Провери, почувства и двата си крака. Не бяха счупени. Усети остра болка. — Господи, още по-голяма болка, — но крайниците му не бяха пострадали.
Той знаеше, че тухлената сграда бе фалшива, но не знаеше колко е крехка. Явно за покрив служеше някакъв плат, боядисан така, че да прилича на син камък. Беше го скъсал, но все пак платът омекоти падането му и така не остана инвалид за цял живот.
Сега Меткалф се огледа с удивление. „Сградата“ не беше нищо повече от огромна кутия, скована от греди и напречни дъски, арматура, около която беше опънат брезент, нарисуван отвън така, че да изглежда като тухли. Когато очите му привикнаха към тъмнината, забеляза с ужас неколцина мъже, които стояха до един от прозорците на равнището на земята. После осъзна, че бяха манекени — кукли в човешки ръст, облечени в мъжки дрехи, които трябваше да минават за работници край изрязаните от брезента прозорци. На земята бяха подредени четири метални кутии, всяка свързана чрез къса тръба към високи двесталитрови варели за бензин. От всеки уред излизаше дълъг и широк маркуч, който стигаше до четирите фалшиви комина.
Той веднага се досети за какво служеха. Това бяха генераторите за механичния пушек, който излизаше през комините.
На бойното поле ги използваха обикновено върху танкове, за да генерират пушек над голям район за тактическа измама, да прикриват войските и за разузнавателните и наблюдателните мисии. Британците използваха груба версия на този механизъм, наречена димки, за да крият денем завода за двигатели „Воксхол“ в Лутън от вражеските бомбардировачи. Германците използваха хиляди от тези по-съвършени средства, за да замаскират петролните рафинерии, които завзеха в Плоещ, Румъния.
Машините работеха с дизелово гориво, което течеше от прикачените към тях варели. По този начин се затвърждаваше още една измама. Те създаваха илюзията за работеща фабрика.
Дочу стъпки, два чифта вече! Явно германският партньор на Нолън, убиецът от СД, бе чул шума и също бе дотичал.
Огледа наоколо и видя, че има само един вход. Нямаше да е безопасно да мине през него, тъй като преследвачът му — или преследвачите — явно щеше да влезе от там. Скри се зад някакъв склад точно когато избоботи гласът на Нолън.
— Ти си плъх, затиснат в ъгъла, Меткалф. Няма къде да избягаш. Хвърли оръжието, вдигни ръце и можем да поговорим.
Вероятно да обсъдим подробностите около погребението ми — помисли си Меткалф. Един от генераторите на пушека минаваше наблизо, свързан посредством маркучи към варела и комина точно над него.
Протегна ръка и отвъртя крана за пушека. Изведнъж бял дим започна да излиза от затвореното пространство и образува нисък бял облак.
Но Чип беше стигнал до другия край на склада. Меткалф го виждаше през една от цепките на склада. Човекът от ФБР куцукаше. Чип беше прострелян в крака, но концентрацията му явно не беше засегната. Оглеждаше се от всички страни, съобразявайки очевидно в каква посока да тръгне.