Болката беше неизмерима, невероятна, непоносима. Цигуларят съзнаваше, че гори жив. Виеше с всяка фибра от тялото си, сякаш виенето можеше да намали агонията, която бе нетърпима.
Но не толкова нетърпима като мисълта, че няма да изпълни задачата си да убие американеца.
Виеше, докато накрая гласните му струни спряха да издават звук, тъй като пламъците поглъщаха тялото му. Знаеше, че умира. Не беше в състояние да загаси пламъците, като се овъргаля в земята. Пожарът беше твърде голям, а и той вече не можеше да се движи.
В този миг обаче с удоволствие забеляза, че способността му да подушва миризми се завърна. Ноздрите му доловиха характерния мирис на горяща плът. Неговата собствена плът.
През светлия кръг около огъня Меткалф видя как крайниците на мъжа се стопиха. Крясъкът беше по-скоро писък, свръхестествено висок, ужасяващо виене, животински вик. След още няколко секунди огненото кълбо спря; избуча, разпръсквайки пламъци високо във въздуха, облизвайки дървената рамка на фалшивата сграда, която неизбежно също бе обхваната от пожар.
Меткалф се обърна и побягна точно когато цялата постройка избухна в пламъци.
Той не спря да тича, докато не стигна до уличната настилка и тогава рухна на земята. Структурата от шперплат и брезент се превърна в бушуващ огън. Той усещаше топлината дори от стотина метра разстояние.
Убиецът беше мъртъв.
И двамата убийци бяха мъртви. Но къде е Лана? Къде е Кундров? Погледна си часовника. Самолетът трябваше да кацне в този момент, а той дори не беше запалил прожекторите. Ако пилотът не видеше прожектори, можеше да си помисли, че срещата няма да се състои, и дори да не кацне.
Докато тичаше към пистата, която сега бе осветена от оранжевия огън на горящата сграда, чу изскърцване на спирачки. Обърна се и видя Кундров зад волана на черния автомобил. Вратата се отвори и Кундров изскочи отвътре.
— Боже мой — извика руснакът. — Пожар! — Дойде по-близо. — Ти си ранен! Какво стана?
— Къде е тя? — попита Меткалф.
Кундров тъжно поклати глава.
Меткалф го сграбчи за реверите.
— Къде е тя? — повтори той. Очите на Кундров бяха за червени. — Трябваше да я вземеш от замъка и да я доведеш. Какво стана? Какво си й сторил?
Кундров отново поклати глава.
— Тя не беше там.
— Какво искаш да кажеш?
— Там беше Фон Шюслер. Тя си бе заминала.
— Заминала? Какво, по дяволите, разбираш под заминала! Че от НКВД са те изпреварили и са я отвели, това ли искаш да ми кажеш? По дяволите, те я бяха отвели, нали? Как е могло да се случи?
— Не — кресна Кундров. — Тя казала на Фон Шюслер, че има спешна работа в Москва и че веднага трябва да се върне. Поискала да я откарат на гарата.
— Но нали това бе уловката, тя го разбра много добре?
Кундров говореше бавно и монотонно, сякаш беше хипнотизиран. Бавно поклати глава.
— Фон Шюслер бил против, но тя настояла веднага да я откарат на гарата. Той се съгласил накрая шофьорът му да я откара на Остбанхоф. Шофьорът видял, че даймлерът липсва — сега разбирам къде е отишъл — и я откарал с друга кола.
— Отвлякоха ли я?
— Съмнявам се. Тя отиде доброволно.
— Но защо? — кресна Меткалф. — Защо го е направила?
— Позволи ми да ти кажа нещо. Аз съм събрал вероятно две хиляди страници досиета за тази жена. Наблюденията ми над нея са може би най-подробните, които са правени по отношение на съветски гражданин. Наблюдавам я отблизо, интимно, от години. Но не мога да твърдя, че я познавам.
Меткалф погледна към осветеното от луната небе. Слабото жужене в далечината, което едва се долавяше преди около минута, се бе превърнало в отчетливо бръмчене на „Лисандър“. Той се появи на хоризонта.
— Прожекторите — викна Меткалф.
— За какво? — попита Кундров. — Без нея какъв е смисълът?
— Господи.
Двамата мъже останаха на място, загледани в небето, и видяха как лисандърът направи лек завой над полето и после изчезна.
Меткалф отново си погледна часовника.
— След по-малко от половин час влакът спира на Остбанхоф. Ако шофираш с максимална скорост, ще стигнем.
Пристигнаха на гарата, която приличаше на готическа катедрала. Зловещата й фасада беше неосветена. Жълта светлина се процеждаше само през високите прозорци. Гарата беше безлюдна; стъпките им отекваха, докато тичаха през нея, спирайки се само пред таблото с разписанията на влаковете, за да установят къде се намира указаният перон.
Перонът беше празен. Влакът чакаше; спящи пътници се виждаха през тъмните прозорци. Тъкмо прозвуча последният сигнал, когато пристигнаха до перона.