— Значи петролопроводът пресъхна — извика фелдмаршал Вилхелм Кайтел. — Това е истинско бедствие.
Канарис наблюдаваше очите на Хайдрих, които бяха като на влечуго. Хайдрих беше зъл човек, но също много умен. Като Канарис той разбираше какво означава това. Но Хайдрих не каза нищо. Неговата кампания за подкопаване на Канарис и Абвера току-що бе сразена.
— Жалко — каза спокойно Канарис. — Твърде неприятна случка. Наистина е трагедия, че тази жена си даде живота за нашата кауза.
Не беше нужно да изрича онова, което почти всички осъзнаха; фактът, че източникът беше екзекутиран, потвърждаваше неговата автентичност.
Последва дълга тишина, след като изявлението на Канарис беше асимилирано. После Хитлер скочи на крака.
— Млада жена заплати с живота си цената за това, че ние трябваше да узнаем — предателството на Сталин. Да почетем нейната смелост. Трябва да дадем началото на т.нар. операция „Барбароса“ и да нахлуем в Съветския съюз. Тя ще започне и няма да има връщане назад. Някой около тази маса да е на друго мнение?
Някои поклатиха глави, но никой не поиска думата.
— Повярвайте ми — продължи фюрерът, — ние само трябва да ритнем вратата и цялата гнила сграда ще се разпадне.
— Чувате ли! Чувате ли! — извика Кайтел.
Към него се присъединиха още няколко души.
Широка усмивка озари лицето на фюрера.
— Нашата кампания срещу Русия ще е като детска игра на пясъка.
Ялта, Кримски полуостров, февруари 1945 г.
Разгромът на нацистите бе неизбежен. Официално Берлин не беше капитулирал, но всеки знаеше, че беше въпрос на време, вероятно месец или два. Самолетът на президента Рузвелт се приземи на летището в Крим няколко минути след обед. Сред многото помощници на борда се намираше млад мъж на име Стивън Меткалф, съветник на президента. След смъртта на Алфред Коркоран Регистърът се разпадна. Това бе добре дошло, тъй като Меткалф така или иначе след екзекутирането на Лана Баранова от НКВД щеше да напусне. Той знаеше, че е извършил нещо голямо, но цената бе твърде висока, за да я понесе. Беше оставил единствената жена, която бе обичал през живота си, в ръцете на злото и то се бе възползвало.
Меткалф се върна във Вашингтон отчаян и напълно съкрушен от вина човек.
За няколко месеца се усамоти в „Хей-Адамс“ и се наливаше с алкохол, не излизаше и не виждаше никого. Животът му бе свършил.
Но накрая многото му приятели се намесиха и го посъветваха да си намери работа. Семейният бизнес вървеше добре и без него, така че брат му Хауард му даде да разбере, че не се нуждае от помощта на Стивън. Меткалф не се нуждаеше от пари, а от смисъл. Един ден получи в хотелската си стая послание от човек, който бе най-важният член на Регистъра на Корки — президента Франклин Делано Рузвелт. Рузвелт искаше от Меткалф да посети Белия дом за кратък разговор.
До края на следващия ден Рузвелт го беше наел за младши помощник в Белия дом и Меткалф отново имаше цел.
Президентският кортеж измина разстоянието от летището до двореца в Ливадия в планините, където някога е била лятната резиденция на царя, за пет часа, като по целия път войници от двете страни на шосето поздравяваха с типичното съветско козируване.
Разрушенията, причинени от нацистите на съветска земя, рухналите сгради и развалините бяха впечатляващи. Когато пристигнаха в двореца, бе паднала вечерта. Германците бяха лишили двореца в Ливадия от всичко, което можеха — от арматурата на чешмите до дръжките на бравите, но руснаците възстановиха сградата навреме за конференцията на тримата големи — Сталин, Чърчил и Рузвелт, — които се надяваха да изгладят повечето от противоречията си и да изработят план за света след войната.
Едва на третата вечер Меткалф бе в състояние най-после да се разходи наоколо. Той беше доста унил заради всичко, което се случваше. Президентът беше сериозно болен и трудно се концентрираше. Публичните му изявления бяха несвързани. Нямаше да живее дълго, но малцина го знаеха. Главният му съветник Хари Хопкинс също беше сериозно болен. Рузвелт преследваше две цели: да убеди Сталин да се присъедини към последната битка на войната срещу Япония и да създаде международна организация, наречена Обединени нации.
Всичко останало бледнееше пред тези цели и в резултат на това президентът много лесно отстъпваше пред исканията на Сталин. Рузвелт поля Чърчил с леден душ, когато отказа да изслуша аргументите на британския премиер. Той настояваше да наричат Сталин „чичо Джо“, което показваше неговия наивитет във връзка със злото, което Сталин бе в действителност. Меткалф се мъчеше да изложи своите виждания, но бе прекалено млад. Никой не го слушаше, чувството му за безсилие растеше с всеки изминал ден.