— Точно преди да екзекутират мис Баранова, от НКВД й позволиха да напише едно писмо.
Той го подаде на Меткалф. Беше изписано с дребния почерк на Лана, макар че на места мастилото бе избледняло.
Кундров, виждайки повдигнатите вежди на Меткалф, каза тихо:
— Сълзите й са изтрили на места мастилото.
Меткалф го прочете на бледата лунна светлина, ръцете му трепереха, собствените му сълзи се стичаха от очите му. Когато приключи с четенето, прошепна:
— Боже мой! Колко смела жена.
— Тя знаеше, че планът, който измислихме, беше половинчата мярка. Той едва ли щеше да заблуди германците. Беше убедена, че само ако я екзекутират, Хитлер ще се увери, че е истински шпионин.
— Но тя можеше да живее! — викна Меткалф. — Можеше да дойде с мен в Америка…
Той не успя да продължи… Не можеше да изрече думите. Кундров поклати глава.
— Тя знаеше, че нейният дом е в Русия и искаше там да бъде погребана. Обичаше те дълбоко, но знаеше, че само със саможертвата си може да спаси плана ти. Направи го не само за Русия, но и за теб.
Меткалф усети, че краката му се подкосяват. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Сякаш силите го бяха напуснали.
— Трябва да се върнем в голямата бална зала — каза Кундров.
Докато влизаха, и двамата получиха по чаша от най-хубавия арменски коняк. Всеки момент явно щеше да започне поредната безсмислена серия от безкрайни тостове. Кундров вдигна чашата и каза тихичко на Меткалф:
— Саможертвата й беше много по-голяма, отколкото сме очаквали.
Меткалф кимна.
— И нейният подарък за теб — подаръка на любовта — бе по-голям, отколкото може да осъзнаеш.
— Не е вярно — каза Меткалф:
Но Кундров млъкна.
— Може би един ден ще научиш повече за това. Но дотогава нека и двамата пием за най-изключителната жена, която някога ще познаваме.
Меткалф се чукна с Кундров.
— За Лана — каза той.
Дълго двамата мъже не проговориха нито дума.
— За Лана, моята единствена любов — каза отново Меткалф, този път на себе си. — За Лана!
Москва, август 1991 година
Посланик Стивън Меткалф започна да разказва своята история на Степан Менилов, историята на млад американски бизнесмен, който се влюбва в красива руска балерина преди половин век.
Менилов слушаше с учудване и леко раздразнение. Скоро обаче разказът привлече вниманието му. Той не откъсваше очи от Меткалф.
Преди Меткалф да завърши, Диригента се разгорещи.
— Това трябва да е някакъв номер! Някаква тактика, измислена от американските психолози. Е, няма да успее.
С треперещи ръце Меткалф извади пистолета от джоба на сакото си.
Менилов се вторачи в него, сякаш го удари гръм.
— Боже мой — прошепна той.
Меткалф почувства пристъп на тъга, докато гледаше богато украсената дръжка на пистолета за дуел. Никога нямаше да забрави деня, в който, докато беше пиян в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон, след като научи вестта за екзекутирането на Лана, получи тежкия пакет, изпратен по куриер от съветското посолство и получен от Москва чрез дипломатическата поща. В пакета, увит надлежно, беше античният пистолет с орнаментирана дръжка и дуло с гравирани пламъци. Веднага позна, че това бе единият от двойката пистолети за дуел, които Лана му бе показала. Те бяха принадлежали на нейния баща, спомни си той. От неподписаната бележка — от Кундров без никакво съмнение — той научи, че тя го е предала за него в последното писмо, което й позволили да напише на „Лубянка“. Беше развълнуван от този безценен последен жест, знаеше, че той означава, че баща й е убит.
Учуди се, че му беше изпратила само единия от двойката пистолети. Това винаги го изпълваше с дълбока тъга.
— Вземи го — нареди Меткалф.
Вместо това Менилов отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от него идентичен пистолет за дуел, чиято дръжка от орех бе гравирана с листа от акант, а осмоъгълният стоманен барабан бе инкрустирай с пламъци.
— Липсващият пистолет от комплекта — каза руснакът.
— Майка ти ми каза, че те някога са принадлежали на Пушкин — отговори Меткалф.
Лицето на Менилов се озари. Той заговори бавно, с дълги прекъсвания.
— Никога не съм те познавал — каза той. — Майка ми те наричаше Стива — само Стива. Но ме е кръстила на теб. — Прозвуча така, сякаш бе изпаднал в транс. — Моята баба ми разказа, че мама не се учудила, когато чекистите дошли да я приберат, знаеш ли. Тръгнала с тях без съпротива. Каза, че нейният Стива я обича и това й стига. И че каквато и само жертва да в принудена да направи, я прави с гордост.
— Трябва да си бил на не повече от шест годинки — каза Меткалф накрая. В Русия на Сталин едно дете, чийто баща е американски бизнесмен, е гражданин от втора ръка, дори по-лошо. Той винаги ще бъде подозиран. Лана сигурно е знаела това и за да предпази детето си, не беше казала за него на Меткалф.