Стана студено, вятърът се усили. Ушите и пръстите на ръцете му се вкочаниха. Съжали, че не си взе връхната дреха, преди да изчезне от приема, но си даде сметка, че нямаше как да стане.
След минута или две край него профуча „Черна Мария“ — французите я наричаха салатиера, — натоварена със затворници. Меткалф почувства пристъп на параноя, после се досети, че повечето от автомобилите нощно време бяха на нацистите. Забелязвайки телефонна кабина, той пресече улицата. Докато приближаваше кабината, на която бе закачена табела „Забранено за евреи“, дочу вик и приближаващи стъпки.
— Хей! Ти! Спри!
Меткалф вдигна очи и видя френски полицай, който тичаше към него. Той продължи да крачи бавно към телефонната кабина.
— Хей! Ти! Покажи си документите!
Полицаят беше малко над двайсет години и си личеше, че още не се бръсне.
Меткалф вдигна рамене, усмихна му се приветливо и му подаде личната си карта на името на Даниел Ейхен, издадена от Префектурата на полицията.
Французинът я разгледа подозрително. След като разбра, че е спрял чужденец, изпъна още повече стойката си.
— Комендантският час е в сила от полунощ — нахока го младежът. — Не е позволено да сте навън, както знаете.
Меткалф посочи официалното си сако и му се усмихна накриво. Аз съм гнусен пияница, пропаднал тип, сякаш казваше с окаяната си усмивка. Беше благодарен, че не му остана време да се преоблече в обикновени дрехи. Смокингът му послужи като добро алиби, нещо като оправдание за това, че бе нарушил комендантския час.
— Никакви извинения — озъби му се грубо ченгето. — Комендантският час важи за всички. Вие сте в нарушение. Това остава у мен, а вие ще трябва да ме придружите до полицейския участък за разпит.
О, върхът — каза си Меткалф. — Голям късметлия съм.
Многократно бе спиран за нарушаване на комендантския час, но никога не го бяха задържали. Това бе истинска беда. Той имаше пълно основание да смята, че подправените документи за самоличност ще издържат на проверка отблизо. Освен това куп влиятелни хора можеха да се застъпят за него. Можеше да звънне на когото си пожелае в Париж и веднага щяха да го пуснат. Но ако нещата опрат до там. Ако този приятел задълбаеше навътре в регистрите… Меткалф не бе сигурен, че самоличността на Даниел Ейхен ще се потвърди. Можеше да не издържи по-задълбочена проверка.
Най-доброто оръжие против представителя на властта бе властта, знаеше Меткалф. Правило номер едно — казваше му често Корки: когато си заплашен от властите, винаги трябва да им противопоставиш по-висша власт. Ако не научиш нищо друго от мен, запомни поне това.
Доближи се до полицая навъсено и го попита на френски.
— Кой е номерът ти? Казвай бързо. Дидие като научи, ще получи удар.
— Дидие? — отговори подозрително младият полицай, смръщвайки вежди.
— Предполагам, че дори не знаеш името на своя шеф, Дидие Брасен, шефа на Префектурата на полицията — продължи Меткалф, клатейки невярващо глава. Той измъкна от джобчето на смокинга кадифената торбичка с пури. — Когато Дидие научи, че един от неговите хора, някакъв си патрул, се е опитал да попречи да получи доставката на пури „Ромео и Жулиета“ в дома си на „Ке де Орфевр“, а тези пури му трябват за спешна нощна среща, ще си изпатиш. Ако Дидие е в добро настроение, само ще те уволни. А сега, ако обичаш, ми кажи номера си.
Полицаят отстъпи няколко крачки. Изражението на лицето му се промени, усмихна се любезно и го удари на молба.
— Съжалявам, господине. Не се обиждайте. Може да продължите, господине. Моите извинения.
Меткалф поклати глава, обърна се и преди да продължи, каза:
— Внимавай да не се случва пак.
— Няма, господине. Беше грешка.
Меткалф закрачи бързо покрай телефонната кабина, решавайки да не се обажда. Щеше да изненада Флора Спинас.
Жилищната кооперация, в която се намираше апартаментът й на улица „Боети“, беше занемарена и в окаяно състояние. Малкото входно антре, като всички останали стени в сградата, беше боядисано в противно жълт цвят като на горчица, а боята се лющеше. Той си отвори и влезе — Флора му бе дала ключ от входната врата — и взе асансьора до петия етаж. Почука на вратата, използвайки тайния им код. Три бързи почуквания, последвани от две с интервал между тях. Отвътре се чу кучешки лай. Мина доста време, докато вратата се отвори. Флора се облещи, като го видя.
— Даниел? — каза тя. — Защо си дошъл? Кое време е?