Меткалф трябваше да влезе във връзка с Корки веднага, а единственият начин бе чрез свръзките му в Пещерата. Тази система бе наложена от Коркоран, това бяха неговите средства за гарантиране на сигурността.
Започна да тича. Раната върху бедрото му пулсираше. После реши, че е по-добре да върви. Не само заради раната, тя бе по-маловажната причина. Дерек Къмптън-Джоунс, радистьт от Пещерата, беше обучен да дава първа помощ и щеше да се справи. Не, беше важно да изглежда невинен, спокоен и важен мъж, тръгнал по важна работа. Ако някой го спреше, можеше да извади документите на някой от мъртвите агенти на Гестапо. Вярно, не приличаше на никоя от фотографиите, но ще се оправи някак, ако ножът опре до кокала.
Беше късен следобед и парижани бързаха по улиците. Той още не можеше да се опомни от избягнатия на косъм арест, от касапницата. Никога преди не бе отнемал човешки живот, а сега уби трима души. Чувстваше се вцепенен, ужасен от кървавата баня, макар да съзнаваше, че ако не бе убил онези мъже, сега самият той щеше да лежи мъртъв.
Докато стигна до паянтовата тухлена сграда, на чийто партер беше барът „Льо Каво“, а под него — станцията, болката в бедрото му сякаш отмина и вече куцукаше почти незабележимо. Слезе по стълбите в бара, позвъни три пъти и зачака Паскал да отмести капачето на шпионката, за да провери кой е.
Мина цяла минута и отново звънна три пъти. Паскал, който обикновено бързо отваряше, сигурно нещо бе зает, помисли си той. И все пак беше още следобед, а по това време посетителите не бяха много, главно пияниците и пройдохите.
Мина още една минута и никакъв отговор. Опита отново. Странно, помисли си Меткалф. Възможно ли бе барът да е затворен? Имаше още един, по-сложен начин да се стигне до станцията в мазето. Трябваше да влезе в съседния вход на жилищната кооперация, да вземе асансьора до мазето и да отключи залостената метална врата, която водеше към задния двор на сградата. Този вход обаче се използваше само при аварийни ситуации. Обитателите на съседната кооперация можеха да го видят и да станат подозрителни.
Меткалф опита топката на бравата и остана поразен, когато тя се завъртя и вратата се отвори. Предполагаше се, че е заключена.
Вътре нямаше признаци на жива душа, което бе учудващо. Наистина нямаше никой. Но вратата бе отключена, нямаше логика?
След като очите му привикнаха с мрака и сенките и силуетите можеха да се различават, като например дългия барплот и високите столове до него, Меткалф видя нещо, от което кръвта му се смрази.
Няколко от столовете бяха бутнати на пода. Витрината в задната част на бара беше счупена, чашите за вино и коктейли обърнати и изпотрошени. Нещо се бе случило тук, нещо, свързано с насилие.
Пристъпи към по-затъмнената част на бара и видя, че чекмеджето на старовремския касов апарат на Паскал бе измъкнато и празно.
Крадец?
Кражби и обири все още ставаха в Париж въпреки наложената от германците полицейщина. Но хаосът подсказваше за нещо повече от кражба. Това бяха следите от борба.
Но защо нямаше никой? Нито Паскал, нито редовните му клиенти?
Какво ли се бе случило?
Станцията!
Меткалф се втурна през бара, прескачайки катурнатите столове и счупените стъкла. Тръгна надолу по стълбището към мазето, налучквайки пътя в тъмнината до килера. Бутна вратата.
Бързо хвана дръжката на метлата, завъртя я в посока, обратна на часовниковата стрелка. Тайният вход към радиостанцията се отвори. Боядисаната в черно метална врата бе точно пред него. С разтуптяно сърце той звънна два пъти и после още веднъж.
Моля те, Господи! Нека да са тук!
Чакаше сред ужасяваща тишина. Вече знаеше какво се е случило. По някакъв начин нацистите — Гестапо или СД — бяха разбрали за свръхсекретното местоположение. Барманът Паскал? Възможно ли бе?
Или някой от агентите на Корки, онзи, който бе заловен от Гестапо? Но как бяха успели да се доберат до въпросния агент? Някъде от мрежата бе изтекла информация.
О, Господи, не! Какво да прави сега? Ами ако момчетата от базата са били избити наведнъж? Как ще се свърже с Корки?
Не, трябваше да има някакъв начин! Той имаше инструкции за действие в извънредни ситуации, шифровани и отпечатани с миниатюрни знаци зад етикетите на дрехите си. Винаги имаше изход. Корки се бе погрижил за това.
Отново позвъни със същия уговорен сигнал — две къси, последвани от едно продължително натискане на звънеца.
Никой не отговори.
Нещо се бе случило с тях, вече беше сигурен. Бяха ги арестували. Мрежата бе фатално компрометирана.
Но ако бяха арестувани, нямаше ли германците да заложат капан за всеки агент, който се опита да се свърже с базата? До този момент нямаше признаци за подобен капан, но той трябваше да бъде нащрек.