Огледа се и не видя никого. Извади от портфейла си дълга и тънка метална пластинка със закривен край. Беше примитивен шперц, с който бе обучен да работи. Вмъкна пластинката и започна да я движи навътре и навън, нагоре и надолу, после завъртя надясно. Не след дълго ключалката поддаде. Тези старовремски френски ключалки не бяха никак сложни, каза си Меткалф и въздъхна с облекчение.
Беше идвал в дома на Къмптън-Джоунс няколко пъти да пийнат уиски, докато Дерек слушаше запленен разказите на Меткалф за работата му на терен… както и за любовните му подвизи. За младия британски шифровчик Меткалф олицетворяваше всичко вълнуващо, свързано с нелегалната работа. Чрез Меткалф Дерек успяваше да усети нейната тръпка.
Меткалф се огледа, после се обади за всеки случай, ако Дерек още спеше. После почука на вратата на спалнята. След като никой не отговори, Меткалф отвори вратата.
Първото нещо, което го връхлетя, бе острата, метална миризма на кръв, както мирише метална монета върху езика. Сърцето му биеше лудо, докато влизаше в стаята. Няколко секунди по-късно видя тялото на Къмптън-Джоунс и не можа да се сдържи да не извика.
Дерек лежеше по гръб на пода близо до дрешника. Лицето му бе моравочервено, какъвто е цветът на стара рана, очите му бяха изскочили от орбитите си, както на Джони Бетс. Устата му бе леко отворена. Върху гръкляна му имаше тънка и вдлъбната навътре ивица като панделка от съсирена кръв.
Той също бе удушен.
Меткалф потрепери. Очите му се напълниха със сълзи. Падна на пода, попипа врата на Дерек за пулс, но знаеше, че няма да усети нищо. Дерек беше убит.
— Кой е направил това? — каза Меткалф с тих, но свиреп глас. — Кой, по дяволите, ти стори това?
Сигурно бе глупаво да си мисли, че някои убийци са по-жестоки от други — убийството си беше убийство, но Меткалф смяташе, че да удушиш някого по този начин е ненужна бруталност. После отново си даде сметка, че в удушаването имаше тактическо предимство. Това бе безшумен начин за убийство, най-безшумният. Отнемайки способността на жертвата да издава звуци и прекъсвайки кръвоснабдяването на мозъка, убиецът изключваше възможността от силен вик. И все пак малцина биха прибягнали до удушаване. Убиецът не само бе опитен; той беше психически разстроен човек.
Удушаването бе неговият подпис.
Меткалф успя да се изправи на крака. Олюлявайки се, на ръба на припадъка, той стигна до входната врата на апартамента точно когато тя се отваряше.
Вътре се появи германец. Мъж на средна възраст в гестаповска униформа, с пагони на щандартенфюрер.
Полковникът държеше в ръка своя валтер.
— На място — излая той, насочвайки пистолета си към Меткалф се протегна за пистолета на глезена си.
— Ако обичате, не вадете оръжие — продължи германецът. — Няма да имам друг избор, освен да стрелям.
Меткалф прецени, че щандартенфюрерът имаше предимство от няколко секунди и че изваждането на оръжието бе равносилно на самоубийство. Гестаповският офицер изглеждаше напълно сериозен и готов да стреля. Нямаше избор.
Меткалф се вторачи надменно в германеца и бавно прибра ръцете си.
— Ръцете до тялото — заповяда германецът.
Меткалф се подчини безмълвно. Но продължи да зяпа високомерно.
Накрая проговори на немски.
— Свършихте ли, щандартенфюрер! Достатъчно ли ви е?
Очите му гледаха ледено, но изражението му бе флегматично, надменно. Меткалф бе научил немски още в детските си години и го говореше перфектно и ако имаше някакъв акцент, той бе от хохдойч, изискания език, който говореха аристократичните му преподаватели по немски в пансиона му в Швейцария. Германците бяха изключително чувствителни на тема класов произход и Меткалф знаеше, че този агент на Гестапо щеше да се притесни.
— Извинете? — каза гестаповският полковник, а тонът му рязко се промени. Сега не звучеше заповеднически, а притеснено.
— Думкопф! — повиши глас Меткалф. — Кой, по дяволите, заповяда британецът да бъде убит? Ти ли?
— Господине?
— Това е нетърпимо. Дадох изрична заповед британецът да бъде заловен жив и отведен за разпит. Некадърни глупаци! Идиоти! Ще наредя да се направи разследване. Всичко оплескахте.
По лицето на германеца се изписаха последователно объркване, тревога и страх. Той извади портфейла си и показа служебната карта от Гестапо.
— Цимерман — прочете Меткалф върху картата, сякаш се опитваше да запомни името. — Вие, хер щандартенфюрер Цимерман, ще бъдете държан лично отговорен за тази каша! Вие ли наредихте да убият британеца?
— Не, господине, не съм аз — отговори гестаповецът, уплашен от арогантността на Меткалф. — Казаха ми, че американецът се е появил тук, сър, и аз грешно предположих, че това сте вие. Беше логично предположение.