— Само един. Но ще платя за два.
Той извади малка пачка долари, много повече, отколкото сделката изискваше, а очите на човека се разшириха, докато му подаваше билетите.
— Благодаря, господине! Благодаря ви!
Когато възрастният руснак се засмя, Меткалф забеляза, че в устата му блеснаха златни зъби. Значи, този човек е бил някога в състояние да си позволи подобен лукс.
В Русия в тия времена имаше недостиг на почти всичко, но най-голям бе недостигът на достойнство.
Остави палтото си в гардероба, както се изискваше от всички. Белокоса, сбръчкана старица пое палтото му и го погали с възхищение, докато го закачваше до раздърпаните, безформени дрехи.
Чу се предупредителният звънец и Меткалф се присъедини към тълпата от хора, които влизаха в салона, за да заемат местата си. Когато влезе вътре, бе впечатлен от разкоша в театъра. Беше забравил разточителния лукс в това островче на царската екстравагантност сред сивотата и еднообразието в Москва. Огромен кристален полилей висеше от високия куполообразен таван, изографисан с класически стенописи. Шест реда ложи опасваха царската ложа, украсена с червени драперии и позлатени седалки под позлатен сърп и чук. Главната завеса беше от златотъкан плат с извезани върху него инициали на Комунистическата партия и най-различи числа — великите исторически дати на съветското комунистическо минало.
Мястото му бе отлично. Оглеждайки театъра, той забеляза млад руски офицер седнал точно зад гърба му. Руснакът пусна на Меткалф усмивка.
— Красив театър, а? — каза той.
Меткалф му върна усмивката.
— Забележителен.
Изведнъж го побиха тръпки. Мъжът се обърна към него на английски, не на руски.
„Защо? Откъде можеше да знае…?“
Дрехите. Това бе причината, чужденецът лесно се набиваше на наблюдателното руско око.
Но как разбра, че говори английски?
— Представлението тази вечер е специално — каза офицерът. Той имаше буйна червена коса, голям нос и пълна, жестока уста. — „Червеният мак“ на Глиер. Знаете ли за какво се разказва? За млада танцьорка, потискана от жесток и подъл капиталист. — Той се усмихна самодоволно.
Меткалф кимна и се усмихна учтиво. Внезапно забеляза нещо много важно у червенокосия военен: не беше войник от Червената армия. Позна зелената куртка със златни пагони. Руснакът беше майор от Главное разведывательное управление, ГРУ. Разузнавателното управление на съветските военни. Военното разузнаване, агент.
— Историята ми е известна — ние капиталистите, сме много удобни негодници за вашите пропагандисти.
Човекът от ГРУ кимна в мълчаливо съгласие.
— Главната роля на Тао-Хоа изпълнява прима балерината на Болшой. Името й е Светлана Баранова — повдигна вежди, но изражението му остана безпристрастно. — Тя наистина е изключителна.
— Така ли? — отговори Меткалф. — Ще я гледам внимателно.
— Да — каза руснакът. — Аз винаги я гледам. Не изпускам нейно представление.
Меткалф се усмихна отново и се обърна. Обзе го тревога. Мъжът от ГРУ знаеше кой е. Лицето му го издаде; при това нарочно. Нямаше никакво съмнение. Което означаваше, че агентът на ГРУ беше седнал тук, точно зад Меткалф, умишлено. Зави му се свят, умът му заработи трескаво. Как бяха уредили нещата по този начин? Защото явно бе уредено; нямаше нищо случайно в това съвпадение.
Но как? Меткалф си припомни събитията от последните минути. Спомни си как се настани на мястото си, празно място, а наоколо хората вече бяха насядали. Меткалф си даде сметка, че униформеният агент от ГРУ е бил там, когато той дойде. Веднага мярна червената му гъста коса, нахалното и жестоко лице; беше се запечатало в някакво ниво на съзнанието му. Човекът от ГРУ е пристигнал, преди Меткалф да заеме мястото си!
Как тогава беше уредено? Кожата на врата му настръхна от обзелата го параноя. Какви бяха вероятностите мястото на билета, който купи в последната минута от спекуланта пред Болшой, случайно да се е оказало пред това на агент от ГРУ, информиран за връзката му с Лана Баранова?
Меткалф потрепери, когато осъзна, че възрастният мъж, който му продаде билета, изглеждаше достатъчно отчаян, макар някога да е бил елегантен човек, за да направи каквото му наредят.
Беше нагласено без никакво съмнение. Знаеха, че ще посети Болшой — те, които го наблюдаваха, съветските власти, в конкретния случай елитното ГРУ, и искаха той да разбере този факт, да е наясно, че не може да направи и една крачка без тяхното знание. А дали не беше параноя?
Не. Нямаше никакво съвпадение. Беше проследен до Болшой, при това изключително професионално. Той въобще не забеляза, че е имал опашка, и това бе най-обезпокоителното. Обикновено лесно откриваше, когато го следяха. В края на краищата това му бе работата, за това бе обучен. А и в повечето случаи руснаците бяха доста недодялани в следенето, често не се криеха и по-скоро то служеше наместо грубо предупреждение.