И все пак как бе възможно всичко това да се нагласи в последната минута? Той умишлено не си купи билет от бюрото на „Интурист“, както обикновено правеха чуждестранните посетители. Реши да остави това за последния момент, тъй като знаеше, че пред театъра се навъртат спекуланти на билети.
Онези, които са го следили, нямаше начин да разберат, че отива в Болшой, преди да стигне до Театралния площад. Беше въпрос на няколко минути, крайно недостатъчни да се уреди изпращането на агент.
И изведнъж се сети. Той пристигна в Москва напълно открито, под истинската си самоличност, с предизвестие от няколко дни, с разрешението на съветските власти. Те разполагаха с негово досие без никакво съмнение. Логично бе да нямат представа за какво е пристигнал. Но те знаеха за връзката му с Лана. Не беше трудно да се досетят, че той ще поиска да посети Болшой, за да гледа представление с участието на бившата му изгора. Да: бяха предвидили поведението му и бяха поставили човек за всеки случай.
Беше следен строго от онези, които знаеха кой е. Това бе посланието, което му изпращаха.
Но защо ГРУ? Защо агент от съветското военно разузнаване? НКВД бе службата, която би трябвало да се интересува от него?
Прозвуча третият звънец откъм фоайето, светлините постепенно угаснаха, глъчката замря до пълна тишина. Оркестърът засвири. Завесата се вдигна.
После, няколко минути по-късно, на сцената се появи Тао-Хоа, Меткалф я позна.
Виждаше Лана за първи път от шест години и остана поразен, онемя от нейната красота и ефирност. Сияещото й лице излъчваше заразяваща искреност и радост. Сякаш се бе сляла с музиката. В изражението й имаше нещо неземно. Публиката можеше да е на милиони мили разстояние; сякаш беше безплътна, същество от друга планета.
В сравнение с нея останалите балетисти приличаха на марионетки. Сценичното й присъствие бе наелектризиращо, движенията й плавни и мощни. Издигаше се така, сякаш земното притегляне не я привличаше, сякаш носена от някаква вълшебна сила. Летеше, като че ли се бе преобразила в част от музиката.
За миг Меткалф позволи на сърцето си да полети заедно с нея. У него нахлуха спомени за първата им среща, за изпълнението й в „Тристан и Изолда“ — първото и единствено представление на тази продукция. Беше глупаво от страна на Игор Мойсеев да поставя балет по германска музика и комисариатът за култура веднага му изтъкна грешката. Връзката на Меткалф с Лана бе обречена предварително да е краткотрайна. Но спомените за краткото, изпълнено с плам време, което прекараха заедно, непрекъснато го спохождаха. Как можа да я остави да си отиде? Но и как можеше да остане? Беше временна връзка, просто си поживяха и се забавляваха, той никога нямаше да остане в Москва, а тя никога нямаше да напусне страната си.
А сега страдаше и се питаше какво бе преживяла и дали се бе променила през последните шест години? Каква бе станала? Дали си бе останала същото крехко и пламенно момиче?
В какво се канеше да я забърка?
Внезапно публиката избухна в бурни ръкопляскания след падането на завесата и Меткалф се опомни от унеса си. Беше дошъл антрактът. През повечето време той се бе унесъл в мислите си, в спомените си за Лана. Усети, че очите му се бяха навлажнили.
В този миг дочу глас иззад гърба си, съвсем близо:
— Човек не може да откъсне очи от нея, нали? Аз не мога.
Меткалф се обърна бавно и видя човека от ГРУ зад себе си да ръкопляска бурно. От движенията на ръцете куртката му се разтвори достатъчно, за да покаже блясъка на метал в кобур.
Лъскав 7,62-милиметров „Токарев“ с никелирано покритие.
— Аз не мога.
Какво намекваше той?
— Тя е невероятна — съгласи се Меткалф.
— Както ви казах, не пропускам нейните представления — каза агентът на ГРУ. — Гледам ги от години.
Тонът му бе доверителен, заплашителен, пълен с намеци: типично злобен глас.
Запалиха осветлението и зрителите станаха от местата си. Антрактите в Болшой, както в повечето руски театри, неизменно означаваха посещение на бюфета. Там имаше водка, шампанско, червено и бяло вино, пушена сьомга и есетра, шунка и колбаси, студено пилешко. И тъй като в тези времена московчани се хранеха зле и пазаруваха с купони, не бе учудващ напливът от хора към бюфета.
Агентът от ГРУ стана веднага щом Меткалф се надигна от мястото си с явното намерение да го последва. Но множеството от хора препречваше пътеката към изхода и Меткалф успя да се промъкне, оставяйки руснака далеч зад себе си. Меткалф се чудеше какво възнамерява агентът да предприеме. Той беше дал на Меткалф да разбере, че го следи внимателно. Руснакът въобще не се опитваше да се прикрива.