— Лана — каза Меткалф, — прости ми, че нахълтах, без да те уведомя, душка. — Душка бе една от гальовните думи, с които се обръщаше към нея в миналото. — Пристигнах в Москва по работа и когато разбрах, че танцуваш тази вечер…
— Чудесно е, че те виждам. Колко мило от твоя страна, че ми се обади.
Имаше нещо подигравателно в тона й, прекалена официалност.
Меткалф извади от смокинга си черна кадифена кутийка и я подаде.
Тя обаче не я пое.
— За мен? Колко мило. Но сега, ако нямаш нищо против, трябва да си довърша грима. Наистина е скандално, че в тия времена има толкова ограничен персонал в Болшой. — Тя посочи с ръка малката, неудобна гримьорна с трикрило огледало, малка тоалетка, препълнена с гримове и четки, памучета за сваляне на грима и вехти бели хавлиени кърпи с избродирани в жълто големи букви Б и А, което означаваше „артист от Болшой“. Меткалф огледа и най-незначителните подробности с изострените си сетива. — Няма кой да ми помогне за грима, ужасно е.
Меткалф отвори кутийката, разкривайки диамантена огърлица, която искреше на фона на черното кадифе. Тя харесваше бижута като повечето жени, но имаше невероятно изтънчен вкус за изработката и дизайна, не я интересуваха само големината или блясъкът на скъпоценните камъни. Подаде й я. Тя я погледна набързо без никакъв интерес.
Изведнъж започна да се смее високо и кръшно.
— Точно от това имах нужда — каза тя. — Още една верига около врата.
Подхвърли му обратно кутийката, той я улови, удивен от реакцията й.
— Лана — започна Меткалф.
— Ай, ай, Става, Стива. Останал си същият типичен чужд капиталист, а? Не се променяш, нали? Надяваш вериги и окови и понеже са направени от злато и диаманти, си въобразяваш, че ние не знаем за какво са предназначени?
— Лана — възрази Меткалф. — Просто дребен подарък.
— Подарък? — присмя му се тя. — Не се нуждая от подаръци от теб. Ти вече ми даде подарък, скъпи Стива. Има подаръци, които те обвързват, задължават и заробват, има и такива, които дават плодове.
— Плодове? — повтори Меткалф озадачен.
— Да, Стива, развиват се. Като покълнали стъбла пшеница в кооперативно стопанство. Като в нашата велика съветска икономика.
Меткалф я погледна втренчено. Нямаше и грам ирония в тона й. Всичките тия приказки за колективни стопанства и капиталистическо заробване съвсем не подхождаха на не особено почтителната Светлана Баранова отпреди шест години, която обичаше да се подиграва на сталинистките лозунги, комунистически кич, пошлост, както го наричаше тя, неподлежаща на превод дума, означаваща лош вкус. Какво се бе случило с нея? Дали се бе превърнала в част от системата? Как можеше да изрича подобни празнословия? Наистина ли вярваше в това, което казваше?
— Предполагам, че вашият велик лидер Сталин е твоята представа за идеален мъж? — измърмори Меткалф.
Върху лицето й за миг се изписа ужас. Той осъзна, че забележката му бе глупава и че я постави с думите си в опасно положение. Покрай гримьорната минаваха хора и ако някой дочуеше и една подривна дума макар и от устата на чужденец, това автоматично я застрашаваше.
— Да — отвърна тя. — Нашият Сталин разбира нуждите на руския народ. Той обича руския народ и руският народ го обича. Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко с пари, но не можете да купите съветската душа!
Той пристъпи към нея и заговори тихо:
— Душка, осъзнавам, че не притежавам чара на други мъже в живота ти. Като например нацисткия ти приятел, хер фон…
— Не знаеш какви ги говориш — изсъска тя.
— Носят се клюки, Лана. Дори в чуждите посолства. Знам много…
— Не! — викна тя. Гласът й се разтрепери и в него имаше нещо повече от страх. — Ти нищо не знаеш! А сега се махай от тук веднага!
12
— Колко великолепна бе тази вечер — каза Рудолф фон Шюслер, докато галеше косите на Светлана Баранова. — Моят Червен мак.
Тя потрепери, когато докосна порцелановата кожа на шията й, и за миг той се зачуди дали беше от наслада или отвращение. Но после видя как устните й се разтегнаха в сладка усмивка и се успокои.
Носеше халата, който й бе купил в Мюнхен, ушит от най-фина, прозрачна розова коприна. Начинът, по който покриваше и едновременно очертаваше извивките на гърдите й, тънката й талия, сладострастната плът на стройните й и едновременно мускулести бедра, го възбуждаше безкрайно.
Тя бе най-апетитното блюдо, което някога късметът му бе поднасял, а Фон Шюслер си падаше по вкусната храна. Някои го намираха за пълен, но той смяташе себе си за добре нахранен, гастроном, човек, който обича да си угажда.