— Ще трябва да ви снабдя — отговори Ейхен.
Един от колегите му, пълен и с кръгло лице групенфюрер от СС, бригаден генерал на име Йоханес Колер, се кикотеше сподавено. Той показваше на другарите си ретуширани френски картички, които бързо пъхна в малкото джобче на куртката си, но не и преди Ейхен да забележи старомодните похотливи снимки на едра жена само по чорапи и колан с жартиери в сладострастни пози.
— Моля, моля. Бяха влажни, когато ми ги дадохте. Дори не съм сигурен, че са кубински.
— Кубински бяха, хер командант. Пренесени върху бедрото на кубинска девица. Ето, вземете си една от моите.
Младият мъж бръкна в джобчето на сакото си и извади кадифена кесийка с няколко увити в целофан пури.
— „Ромео и Жулиета“. Доколкото чувам, любимите на Чърчил.
Той подаде една на германеца, намигвайки му. До тях се приближи келнер със сребърен поднос с ордьоври.
— Гъши пастет, господа?
Колер бързо грабна две порции. Даниел си взе една.
— Без мен — уведоми Вагман с престорено отвращение келнера и мъжете наоколо. — Вече не ям месо.
— Трудно се намира в тия времена, а? — попита Ейхен.
— Не заради това. Когато човек одъртее, е по-добре да стане тревопасно, нали знаете.
— Да, вашият фюрер е вегетарианец, нали така?
— Точно така — отвърна гордо Вегман.
— Макар че понякога поглъща цели държави — добави Ейхен с по-тих глас.
Човекът от СС се озари.
— Вие винаги обръщате всичко наопаки, хер Ейхен. Вероятно можете да направите нещо с недостига на хартия в Париж?
— Да, вашите бюрократи сигурно са бесни. Няма проблем да попитам тук-там.
— Днес всичко е от много ниско качество — оплака се групенфюрерът Колер. — Този следобед изблизах цял лист пощенски марки, докато открия поне една годна за залепване върху плик.
— Вашите хора още ли използват марки с лика на Хитлер?
— Да, разбира се — отговори Колер с раздразнение.
— Вероятно ближете откъм грешната страна? — пошегува се Ейхен и му намигна.
Групенфюрерът от СС изпита неудобство, прочисти гърлото си, но преди да измисли как да отговори, Ейхен го изпревари.
— Вие сте напълно прав. Французите са далеч от стандартите на германското качество.
— Говорите като истински германец — отбеляза одобрително Вегман. — Нищо, че майка ви е испанка.
— Даниел — дочу той плътен женски глас и веднага се обърна, доволен от възможността да се отърве от нацистки те офицери.
Беше едра жена, навлязла в петдесетте, облечена в крещяща рокля на цветя, с която приличаше на танцуващ слон от цирка. Мадам Фонтенои имаше неестествено черна бухнала коса с бяла превръзка от кожа на скункс. Носеше огромни златни обеци. Даниел веднага разбра, че това бяха луидори, стари златни монети — всяка по двайсет и два карата, под чиято тежест ушите й се бяха разтеглили. Беше съпруга на дипломат от Виши, а тя самата бе прочута с гостоприемството си.
— Извинете ме — каза жената на германците. — Налага се да ви отнема младия Даниел.
Мадам Фонтенои беше прегърнала крехко момиче на около двайсет години в черна вечерна рокля с голи рамене, красавица с гарванова коса и искрящи сивозелени очи.
— Даниел — каза мадам Фонтенои, — искам да ти представя Женевиев дю Шатле, чаровната дъщеря на нашите домакини. Останах поразена, когато разбрах, че не сте се срещали. Вероятно тя е единствената жена в Париж, която не познаваш.
Момичето подаде своята крехка ръка с дълги пръсти, а в очите му за миг проблясна предупреждение. Погледът бе предназначен само за Даниел, който пое ръката й.
— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той и направи лек поклон.
Докато стискаше ръката на младата красавица, показалецът му се плъзна нежно по дланта й, което бе мълчаливо потвърждение, че е разбрал нейния знак.
— Господин Ейхен е от Буенос Айрес — уведоми важната дама младата жена, — но има апартамент на левия бряг.
— О, значи сте в Париж отдавна? — попита Женевиев дю Шатле разсеяно и без грам любопитство в погледа.
— Достатъчно дълго, за да е известен в обществото — намеси се мадам Фонтенои, сключвайки вежди.
— Разбирам — додаде Женевиев дю Шатле неопределено.
В този миг очите й сякаш разпознаха някого в салона.
— О, моята пралеля Беноат. Ще ме извините ли, мадам Фонтенои?
Преди да се отдалечи, момичето му хвърли искрящ поглед и се оттегли бързо в посока към едно от съседните помещения. Той кимна едва забележимо, давайки да се разбере, че е схванал намека.
След като побърбори още две минути за незначителни неща със знатната дама Фонтенои, Даниел й се извини на свой ред. Две минути — съвсем достатъчно време. Той си проправи път през тълпата от гости, усмихвайки се и кимайки на онези, които го заговаряха, показвайки им без думи, че не може да се спре при тях заради неотложни лични ангажименти.