Но да се живее охолно в Москва бе почти невъзможно.
Храната, с която човек можеше да се снабди дори чрез германското посолство, бе лошокачествена. Апартаментът, който му предоставиха и който бе принадлежал на висш офицер от Червената армия, екзекутиран по време на чистките, беше достатъчно просторен. Вилата в Кунцево, край Москва, където той прекарваше уикендите, също беше прилична. Наложи му се да плати тлъста сума под масата на един руснак, за да наеме къщата, и трябваше да търпи недомлъвките на колегите си в посолството с по-малко късмет и без семейни пари, за да си позволят да правят специални сделки със съветските власти. Но си струваше.
Трябваше да внесе повече мебели, не можеше да се намери подходяща прислуга за вечерните приеми, а той самият отдавна се бе уморил от начина на живот в дипломатическите кръгове в този мрачен град. Всички говореха единствено за войната. А откакто руснаците подписаха пакта за ненападение с Берлин, това бе главната тема. Ако не беше срещнал Червения мак, сигурно щеше да се побърка.
Сякаш всичко се подреждаше идеално за него. Не беше късмет, не. То идваше да докаже онова, което баща му често повтаряше: най-важното на този свят е произходът. Потеклото — нищо друго не струва толкова. Той основателно се гордееше със своето потекло, с огромното имение край Берлин, което семейството му притежаваше от един век и повече, със заслугите на редица свои видни предци в служба на кайзери и премиери. И, разбира се, най-много със славния пруски генерал Лудвиг фон Шюслер, героят от 1848 година, който командваше армията при потушаването на либералните въстания, докато пруският крал Фридрих Вилхелм трепереше от страх и се готвеше да капитулира. Фон Шюслер имаше изострено чувство по отношение на изтъкнатото име, което носеше.
За нещастие винаги се намираха хора, които да смятат, че онова, което бе постигнал, се дължи само на името му. Така че Фон Шюслер често се улавяше да скърца със зъби заради това, че подценяваха качествата му. Той пишеше великолепни, красиво композирани спомени, които на места по стил напомняха на Гьоте, макар че изглеждаха като по калъп.
И все пак не се стигаше до втори секретар в германското посолство на толкова важен пост като Москва без интелект, умения и талант. Вярно, той дължеше работата си на стария семеен приятел, граф Фридрих Вернер фон дер Шуленбург, германския посланик тук, който бе доайен на дипломатическия корпус в Москва. Но за Бога, германското външно министерство бе фрашкано с аристократи — да вземем например самия външен министър Йоахим фон Рибентроп или неговия първи заместник Ернст фон Вайцзекер, или Ханс-Бернд фон Хефтен, или предишния външен министър Константин фон Нойрат… списъкът продължаваше. Кой друг можеше да цени по-дълбоко присъщото величие на германския народ, цивилизацията, която бе дала на света Бетовен и Вагнер, Гьоте и Шилер? Цивилизацията, която бе в основата на самата световна цивилизация?
Адолф Хитлер нямаше привилегията да притежава синя кръв, но пък имаше визия. Имаше какво да се каже за свежата кръв. Колкото и да беше досаден и славолюбив фюрерът, поне имаше отношение към величието на германския народ. Но в крайна сметка при цялата реторика за масите Третият райх копнееше за легитимност, която можеха да му дадат само аристократи като Фон Шюслер.
По тази причина той прекарваше уикендите в Кунцево в писане на мемоарите си. Неговият забележителен родственик Лудвиг фон Шюслер си бе направил труда да напише мемоари и така си бе осигурил място в историята. Рудолф ги беше чел пет или шест пъти. Той беше убеден, че собствените му мемоари ще са далеч по-стойностни от тези на предтечата му, тъй като времето, в което живееше, бе по-важно и много по-интересно.
Е, Москва беше скучна, но в поста му в руската столица имаше слава, напомняше си често той. Съвсем скоро Германия щеше да спечели войната. Беше неизбежно. Единствената страна, която донякъде разполагаше със силата да надвие Германия, беше Русия, но Сталин проявяваше покорство и отстъпчивост. След като това станеше, Фон Шюслер можеше да се оттегли в своя замък с чувство на изпълнен дълг към правителството и да язди любимите си коне сред красивата германска природа… Щеше да завърши и да изглади мемоарите си, които щяха да предизвикат възторжени отзиви.
Смяташе да отведе със себе си и своето бижу, Червения мак, единственото нещо, което разсейваше сивотата в Москва. За това трябваше да благодари на своя стар приятел д-р Херман Берендс, който беше СС унтерщурмфюрер дер резерв (Вафен-СС). Бяха състуденти от университета в Марбург. И двамата защитиха там докторати по право и тренираха заедно фехтовка. Берендс, който бе много по-страстен фехтовач от Фон Шюслер, с гордост носеше белезите си: дълбоки резки на бузите от шпагата. След университета пътищата им се разделиха. Фон Шюслер постъпи на външнополитическа служба, а Берендс се присъедини към СС. Но продължиха да поддържат контакти и Берендс му довери тайната си точно преди Фон Шюслер да отпътува от Берлин. Той сподели с него като приятел с приятел тайна, която бе научил. Тайна, от която сметнал, че старият му състудент може да извлече полза.