Берендс му разказа тайната на Михаил Баранов, героя от руската революция. И когато Фон Шюслер се запозна с дъщерята на стария човек на прием в германското посолство малко след пристигането си в Москва… Е, както гласи германската поговорка: Ден герехтен хилфт Гот — Бог помага на праведните. Произходът отново се оказа решаващ. Този път решаваща бе не само синята кръв на Фон Шюслер, а и поразяващото потекло на балерината. Тайната на нейния баща. „Когато бащите ядат кисело грозде, зъбите на децата им получават скомина.“ Колко вярно, колко вярно.
Той не я изнуди — не, не, би било погрешно да се погледне от такъв ъгъл. Беше просто начин да започне с нея връзка, да си осигури нейното внимание. Спомняше си как тя пребледня, когато я дръпна в едно ъгълче по време на приема в посолството и спомена какво знае за баща й… Но това беше минало. Оказаха се абсолютно верни думите на баща му: Марс отваря вратите към Венера. Първата целувка получаваш насила. Втората — от страст.
— Изглеждаш много кротка тази вечер, скъпа моя — каза той.
— Просто съм уморена — отвърна красивото момиче. — Знаеш, че представлението е уморително, Руди.
— Но ти въобще не приличаш на себе си — настоя той.
Той я хвана за гърдите и стисна зърната й. Отначало му се стори, че тя смръщи лицето си, но Фон Шюслер бързо осъзна, че бе по-скоро израз на удоволствие. Премести другата си ръка по-надолу и започна да я гали. Тя обаче като че ли не реагира там, долу, но беше нормално: беше момиче, което очакваше да бъде увещано, крепост, която трябваше да се превземе. Поначало не беше най-горещата в сексуално отношение жена, но жените бяха различни. Тя просто по-бавно се възбуждаше.
Хвърли му онзи поглед, който той познаваше като страстен, макар че отстрани някой би могъл да го сметне за… гневен. Но не, беше страст. Тя бе пламенна кобилка.
Протегна се към кутията с немски шоколадови бонбони — руският шоколад беше неописуем — и поднесе един до устните й. Тя поклати глава. Той вдигна рамене и го пъхна в устата си.
— Мисля, че без теб бих полудял — призна Фон Шюслер. — Ще полудея от скука. Няма нищо по-неприятно от скуката, съгласна ли си?
Лана не срещна погледа му. Тя все още изглеждаше далеч от тук. На лицето й имаше странна усмивка. Той никога не знаеше за какво мисли тя, но това нямаше значение. Харесваше загадъчните жени.
Щеше да е отлична награда, която да отнесе със себе си в Берлин след края на войната.
Вашингтон
Президентът винаги настояваше сам да приготвя питиетата за себе си и за своите посетители. Тези вечер забърка коктейл от сок от грейпфрут, джин и ром. Беше противен, но Алфред Коркоран се престори, че му харесва.
Седнаха в любимата стая на президента в Белия дом, кабинета на втория етаж, уютно помещение, препълнено с библиотеки от махагон, кожени дивани, модели на кораби и картини с морски сюжети. Тук той обичаше да чете, да се занимава с колекцията си от пощенски марки, да играе покер. Тук приемаше и най-важните си посетители. Рузвелт беше седнал във високо кресло с червена кожена тапицерия. Всеки път, когато видеше стария си приятел, Коркоран се дивеше колко атлетично телосложение има Франклин. Ръцете му на борец и раменете бяха толкова широки, че ако човек не виждаше покосените му от детски паралич крака, щеше да остане с впечатлението, че е много по-едър мъж, отколкото в действителност.
Президентът отпи глътка от питието си и направи гримаса.
— Защо, по дяволите, не ми призна, че е отвратително?
— Всъщност аз не си падам много по рома — отговори учтиво Коркоран.
— Ти никога не си откриваш картите, Корки, стари човече. Сега разказвай какво се случи в Париж.
— Неколцина отлични агенти изгоряха.
— Искаш да кажеш, че са били убити. Гестапо?
— Смятаме, че е работа на СД. Явно е изтекла информация.
— Момчето, което се е измъкнало, знае ли защо си го изпратил в Москва?
— Разбира се, че не. Истината трябва да се поднася в умерени дози. И като хубавото червено вино никога да не се сервира предварително.
— Смяташ, че е щял да откаже, ако е знаел истината?
— Не точно. Мисля, че нямаше да направи каквото трябва, със сигурност не достатъчно усърдно.