— А сигурен ли си, че ще успее?
Коркоран се поколеба.
— Дали съм сигурен? Не, господин президент. Не съм сигурен.
Рузвелт се обърна, за да вижда лицето на Коркоран. Очите му бяха проницателни и сини.
— Да не искаш да кажеш, че той не е най-подходящият за задачата?
— Той е единственият подходящ.
— Ужасно много зависи от този единствен агент. Твърде много, бих казал. — Президентът пъхна в устата си своето седефено цигаре и запали клечка кибрит. — Великобритания е в беда. Не съм сигурен колко още може да издържи нацистките бомбардировки. Камарата на общините е почти разрушена, Ковънтри и Бирмингам са сринати със земята. Успяха да свалят самолетите, но никой не знае колко още ще издържат. Да не говорим, че британците са на ръба на финансовия банкрут. Нямат пари да ни платят за боеприпасите, които поръчаха и от които отчаяно се нуждаят, за да отблъснат нацистите. Конгресът никога няма да се съгласи да им дадем заем. А и всичките тия американски патриоти, които ме обвиняват, че се опитвам да въвлека страната във войната.
Той си дръпна от цигарето, а огънчето от цигарата му просветна като гаснещо слънце.
— Не сме готови да воюваме — намеси се Коркоран.
Рузвелт кимна тъжно.
— Господ ми е свидетел, че е точно така. Още не сме започнали да се превъоръжаваме. Но голата истина е, че без нашата помощ Великобритания ще свърши до няколко месеца. А ако Хитлер разгроми Великобритания, всички ще се окажем пред дулата на пушките. Има и още нещо.
Президентът вдигна папка от края на масата до себе си и я подаде.
Коркоран стана, взе я и я отвори, след като си седна отново на мястото. Кимаше, докато преглеждаше съдържанието.
— Директива номер шестнадесет — каза президентът. — Подписана от Хитлер. Нацистите я наричат „операция Тюлен“ — свръхсекретният им план за нахлуване във Великобритания на двеста и петдесет хиляди германски войници. Парашутен десант, последван от дебаркиране на амфибийни части, пехота… Не мисля, че Великобритания ще оцелее. Ако германците изпълнят замисъла си, цяла Европа ще се превърне в Трети райх. Не можем да позволим това да се случи. Разбираш ли, Корки, че ако твоят агент не се справи, всички сме обречени? Отново те питам: твоят човек бива ли го?
Коркоран присви очи, докато дърпаше от цигарата си „Честърфийлд“.
— Признавам, че рискът е огромен — каза той със смутен глас, — но не по-голям, ако стоим със скръстени ръце. Когато простосмъртни се заемат да променят хода на историята, нещата може много да се объркат.
— Корки, ако и една думичка от този план се изплъзне навън, последиците ще бъдат немислимо ужасни.
Коркоран загаси фаса от цигарата си и се изкашля.
— Ще дойде момент, когато младежът ще стане безполезен. Понякога корабът ти започва да се пълни с вода и се налага да изхвърлиш баласта през борда.
— Ти винаги си бил кръвожадна душа.
— Приемам го в добрия смисъл.
Президентът се усмихна студено.
Коркоран вдигна рамене.
— Всъщност смятам, че той няма да оцелее при тази мисия. Ако оцелее и се наложи да го жертвам, така да бъде.
— За Бога, Корки, във вените ти кръв ли тече или ледена вода?
— На моята възраст, господин президент, кой може да направи разликата?
13
Меткалф спа лошо и се въртя през цялата нощ. Не само защото леглото беше неудобно, чаршафите твърди и груби, а хотелската стая непозната, макар че всичко това допринесе. Дължеше се на вълнението, което бе обладало тялото му и което караше мислите му да блуждаят, а сърцето да бие силно. Вълнението, което го обзе, след като видя Лана и осъзна колко много обича тази жена, макар да се самозаблуждаваше от години, че тя не означава за него нищо повече от десетките жени, които бе имал. Вълнението, породено от нейната реакция предната вечер — някакво кокетничене, свенливост, притаен гняв, укор и презрение. Дали го мразеше? Така изглеждаше. От друга страна, той сякаш все още я привличаше, както тя него. Дали не си въобразяваше? Меткалф се гордееше, че уж е трезв, никога не се самозалъгва, но когато опреше до Светлана Михайловна Баранова, губеше дарбата си за обективност. Виждаше я през изкривени лещи.
В едно обаче бе сигурен. Тя се бе променила по начин, който едновременно го възмущаваше и тревожеше. Вече не бе уязвимо и лекомислено момиче. Беше станала жена, самоуверена и уравновесена, примадона, която бе наясно с въздействието си върху хората, съзнаващи силата на нейната красота и знаменитост. Беше по-красива от всякога, но и някак по-твърда. Нежността, уязвимостта — той си мислеше за вдлъбнатото място в основата на шията й, тази нежна и крехка като порцелан плът, която обичаше да целува — бяха изчезнали. Бе развила твърда обвивка. Сигурно я предпазваше, но я правеше също по-далечна и недостижима. Откъде идваше тази твърдост? От кошмара да живееш в Русия на Сталин? От това, че бе пораснала?