— Има прием във вилата на американското посолство в гората на югозапад от Москва — каза Меткалф. — Корки ме уведоми за това. Неговият човек в Москва ще ми уреди покана.
— Отлично. Там сме. Но как да се придвижвам из тоя проклет град без кола? Няма никакви таксита, а руският ми не е достатъчно добър да използвам градския транспорт. Искам да кажа, за Бога, че уж съм твоят шофьор, а те дори няма да ни отпуснат автомобил!
— Ще ни отпуснат — увери го Меткалф.
— Кола с шофьор, който ще е придружител, охрана и надзирател.
— Пробвал ли си в британското посолство?
Роджър кимна.
— Ударих на камък. Тия типове нямат коли дори за себе си.
— Ще попитам в американското посолство.
— Опитай всичко, за което се сетиш. Междувременно успях да си купя стар „Харли-Дейвидсън“. Руският ми е ужасен, но е удивително колко далеч може да отиде британската лира. А също обувки за сняг и компас. Сега трябва да измисля как да се снабдя със самолетно гориво. Почти не се намира в тия времена на купони.
— Без съмнения номерът ще мине само със стратегически подкуп.
— Само да измислиш кого да подкупя — каза Роджър. — За целта ще се наложи пътуване до летището. Ще ми е необходима твоята карта на Москва. Това е моя работа. Ами ти? Влезе ли в контакт снощи?
— Да, влязох в контакт — отговори Меткалф мрачно. После добави тихо:
— Това е моя работа.
След като Роджър си тръгна, Меткалф влезе в ресторанта на хотела да закуси. Настани се на малка маса до пълен, оплешивяващ мъж с червени бузи и нос вследствие на злоупотребата с джин. Мъжът, облечен в костюм от туид на ярки карета, се здрависа с Меткалф.
— Тед Бишъп — представи се той на английски. Явно бе разбрал веднага, че Меткалф е западняк. — Кореспондент в Москва на „Манчестър Гардиън“. Бишъп говореше британския жаргон кокни.
Меткалф се представи с истинското си име. Забеляза, че повечето от масите в слабо осветения ресторант бяха празни, но това бе обичайно за съветските хотели. Те винаги настаняваха чуждестранните си гости заедно, особено онези, които говореха на един и същ език. Вероятно така бе по-лесно за тях да ги следят.
— И ти ли пътешестваш? — попита Бишъп.
Меткалф поклати глава.
— Тук съм по работа.
Бишъп кимна бавно, докато слагаше бучка захар в чашата с горещ чай. Изражението му се промени, явно нещо се сети.
— „Меткалф Индъстрис“ — каза той. — Имаш ли нещо общо?
Меткалф бе впечатлен. Името му не беше обикновено.
— Да — отговори той.
Очичките на Бишъп светнаха.
— Но ще ми направиш ли една услуга? — каза Меткалф. — Предпочитам визитата ми да остане дискретна, така че не споменавай името ми в информациите си…
— Разбира се — Бишъп се оживи от удоволствието, че трябва да пази тайна.
На Меткалф му мина през ума, че макар да се налагаше да внимава с репортера, той можеше да му бъде от полза тук.
— Надявам се, че не си много гладен — попита Бишъп.
— Умирам от глад. Защо?
— Забележи, че захарта в чая дори няма да се разтвори. Толкова чаках, че чаят ми изстина. Така е всяка сутрин. Обслужването е под всякаква критика, толкова бавно, че човек си мисли, че чакат яйцата да бъдат снесени. А когато ти сервират закуската, се оказва две филии черен хляб, масло и едно мазно яйце. И въобще не се опитвай да им казваш как ги обичаш. Те винаги ги поднасят, както на тях им харесват. А това зависи от настроението на Олга в кухнята.
— В такъв случай ще се задоволя с дървени трици.
— И ще ги получиш — отговори му Бишъп с кикот. Целият му корем се разтресе, както двойната брадичка. — Не яж нищо бъркано, предупреждавам те. Вътре наистина слагат дървени стърготини. Казвам ти, че кашата им от трици не става и за изгладнели термити, да ги вземат мътните. — Той снижи гласа си. — И като стана дума за буболечки, не забравяй, че има бръмбари, където и да отидеш. Гнусните им микрофончета са навсякъде. Обзалагам се, че сега ни подслушват от рецепцията, което обяснява физиономията на регистратора.
Меткалф се засмя, оценявайки чувството му за хумор.
— Руската диета е най-хубавата в света — продължи Бишъп. — Откакто съм тук, съм отслабнал поне десет кила.
— От кога си тук?
— Четири години, седем месеца и тринайсет дни. — Погледна часовника си. — О, и шестнайсет часа. Но кой ти брои.
— Сигурно познаваш Москва много добре.
Погледна подозрително към Меткалф.
— Повече, отколкото бих искал, страхувам се. Какво те интересува?
— О, нищо — отговори небрежно Меткалф. — Нищо конкретно.
Щеше да дойде времето за въпроси, не сега. По-кротко с тоя тип, каза си Меткалф наум. Той е журналист в края на краищата, обучен да търси новини, да задълбава, да разгадава лъжите на другите. Въпреки това изпитваше истинска симпатия към този английски журналист на тежък пост. Познаваше този тип хора: солта на земята, от нищо не им пука, единственото, което ги плаши, е скуката.