Дървата все някак трябваше да се внесат вътре, помисли си Меткалф. Следователно имаше сервизен вход, служебен вход. Огледа се и накрая откри малко грубо стълбище от бетон, което водеше към аварийния изход. Отключи тихичко вратата и бутна бавно едното крило, после надникна към задната уличка. Огледа внимателно и установи, че наоколо няма никой. Русият мъж без съмнение все още стоеше на наблюдателния си пост и чакаше да забележи чужденец, който влиза или излиза от сградата. Едва ли щеше да мръдне от мястото си, тъй като рискуваше да пропусне обекта.
Меткалф излезе от аварийния изход, затвори вратата след себе си и се втурна по уличката, пресечка между няколко големи артерии, която се използваше главно за доставки. Част от магазините, които задмина, докато вървеше по „Петровка“, имаха служебни входове откъм уличката. Обикновено ги заключваха, затруднявайки достъпа. Задмина тичешком задните входове на хлебарницата, месарницата и магазина за конфекция и когато наближи задната част на хотел „Аврора“, започна да крачи бавно и мързеливо.
Огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава, изкачи се по дървените стъпала, до които бяха струпани кофи за боклук, и бутна с юмрук металната врата. Тя не реагира. Отново опита, после натисна бравата и за негова изненада вратата се отвори.
Вътре слабо осветен коридор, където вонеше на цигари, водеше до по-широк коридор. През отворена двойна врата в дъното се виждаше огромната хотелска кухня. Пълна жена с червена коса бъркаше нещо в огромна метална тенджера; мъж на средна възраст в синя униформа пържеше някакъв мистериозен вид котлети. Те го изгледаха с любопитство, явно опитвайки се да си обяснят какво прави тук един добре облечен чужденец, без да знаят как да реагират.
— О, извинете — каза Меткалф на английски. — Мисля, че се загубих.
— Не понимаю — отговори червенокосата жена, вдигайки рамене.
Меткалф им пусна неразбираща, но учтива усмивка, сви на свой ред рамене и мина през кухнята, а от там — в празния ресторант на хотела. Продължи към фоайето с висок таван, излющена мазилка по стените и персийски килими върху пода. Препарирани глави на елени се блещеха откъм дървени поставки.
Двама млади мъже с делови вид стояха на рецепцията. Те му кимнаха, докато минаваше покрай тях. Никой не го позна, но и не каза нищо. Той беше добре облечен чужденец, който се появи от вътрешността на хотела, следователно беше негов гост. Той кимна леко, но учтиво и се отправи към изхода. Тук можеше просто да се слее с минувачите, след като бе оставил русия мъж пред жилищната кооперация на Лана.
На спирката на трамвая забеляза позната фигура.
Русият мъж с бледи очи. Беше се облегнал на навеса на спирката и пушеше, изглеждаше така, сякаш чакаше някого.
Меткалф извърна глава, правейки се, че гледа в друга посока. Мили Боже, помисли си той, тоя човек е добър. Който и да беше, откъдето и да беше, го биваше и нямаше нищо общо с кретените от НКВД. Беше първокласен оперативен агент.
Защо?
Какво можеше да означава това, че бяха пратили след него човек с такива професионални умения? Можеше да означава… можеше да означава много неща. Но едно бе ясно: по някаква причина съветското разузнаване смяташе, че Меткалф трябва да бъде наблюдаван особено внимателно. Иначе нямаше да пратят подобен професионалист по дирите на най-обикновен бизнесмен.
По челото му избиха капчици пот, след като вените му се изпълниха с адреналин. Дали прикритието ми е компрометирано? — чудеше се той.
Дали знаят защо съм тук?
Единственото решение бе да прецака агента и да го направи безполезен. Беше прекалено добър, опасно добър. Но когато един агент бъде идентифициран от обекта си, той става безполезен на терена и не остава нищо друго, освен да се оттегли.
Придавайки си приятелско, ако не безгрижно изражение, Меткалф се завлече до дървения навес на спирката, репетирайки наум ролята си: Ужасно съжалявам, но имате ли нещо против да ме упътите? Изглежда, съм се загубил… Срещата лице в лице щеше да доведе до смяна на агента.
Меткалф обиколи спирката втрещен от изумление, сърцето му щеше да изскочи.
Тоя тип наистина си го биваше.
Беше изчезнал.