14
Американското посолство се намираше на улица „Моховая“, близо до хотел „Национал“ срещу Манежния площад и Кремъл. Сградата беше отблъскваща, а мерките за сигурност — строги. Каква ирония, помисли си Меткалф с мрачна усмивка, докато показваше паспорта си, за да го пуснат.
Руснаците участваха заедно с американците в защитата и охраната на американското посолство. Точно пред входа стояха и американски пехотинци, и агенти на НКВД. Пехотинците бяха поставени, за да държат далеч руснаците; агентите на НКВД имаха сходна задача — да не допуснат някой руснак да нахлуе насила и да се опита да избяга на Запад.
Човекът, с когото искаше да се срещне, бе Амос Хилиард. Той заемаше малък, скромен кабинет, лишен от лично присъствие. Беше трети секретар и консул. Дребен, оплешивяващ мъж с очила, бледа кожа и толкова нежни ръце, че дори порязване с хартия можеше да бъде фатално, така изглеждаше отстрани.
Но под мекотата на плътта му се криеше сърцевина от стомана. Хилиард беше дотолкова прям, че прямотата му граничеше с безцеремонна откровеност. Меткалф веднага разбра защо недоверчивият по природа Корки имаше доверие в този човек, селско момче от Айова, направил кариера във външната политика. Амос Хилиард беше експерт по Русия, който обаче не вярваше, че съществува подобно животно експерт по Русия.
— Знаеш ли какво е да си експерт по Русия? — попита Хилиард, сумтейки, няколко минути след като Меткалф се настани в кабинета му. — Човек, който е живял в Русия двайсет години или две седмици. Аз не се вмествам в никоя от двете категории. По дяволите, няма такива специалисти. Просто степента на невежество е различна.
Хилиард бе много повече от служител на Държавния департамент, комуто Корки имаше доверие. Той беше един от агентите му. Беше крайно необичайно за Коркоран да позволи на някой от своите оперативни работници да се запознае с друг. Това бе нарушение на превъзнасяния от него принцип на херметизация.
— В този случай нямаш избор — бе казал Корки на Меткалф в Париж. — Нямам никакво доверие на останалите служители от посолството в Москва. Хилиард е един от малцината, на когото можеш да вярваш, доколкото въобще може да се вярва на когото и да било, макар тази теза да е дискусионна.
— Дори на теб? — попита Меткалф ухилено.
Коркоран обаче не прие думите му като шега.
— Най-голямата ни грешка неизменно не е ли това, че прекалено много вярваме на себе си?
В очите на старика се четеше присъда, познатият укор, който не бе нужно да се изговаря с думи: „Не бъди толкова самоуверен, Стивън. Може да не си толкова добър, колкото си въобразяваш“.
— Добре дошъл в долината на щастието — каза Хилиард и запали цигара „Кемъл“. — Нашият… общ приятел явно има високо мнение за теб.
Меткалф сви рамене.
— Очевидно е, че той ти вярва безрезервно.
— И на теб. Наистина е рядкост да позволи на двама свои хора да влязат в контакт.
Хилиард поклати глава, сякаш да я почисти, и се усмихна.
— Попитай нашия приятел какво е времето и преди да ти отговори, ще се замисли дали ти е нужно да знаеш.
— Явно Москва е изключение.
— Правилно. Само заради това, че си влязъл в тази сграда, името ти става известно на десетина от моите колеги. Разбира се, ти си американски бизнесмен, нищо повече, но се срещаш с мен, което може да накара един-двама да се замислят.
— Как така?
— Не е това, което си помисли. Аз съм само дипломат, който си върши работата, без да си вдига главата, но тъй като не спадам към никоя от няколкото оформени групички със сходни интереси, това автоматично ме прави подозрителен. Налага се да те предупредя — въпреки че едва ли се нуждаеш от предупреждаване, но ще си го позволя. Не разговаряй с никого другиго в тази сграда. Не може да се има доверие на никого. Тук е гнездо на плъхове.
— Двойна лоялност?
— Двойна? — изсумтя Хилиард. — Като цифрата две! Напъни си мозъка, приятелю. Посолството в Москва е започнало да прилича на Анкара или Истанбул през деветнайсети век, гъмжащо от агенти с най-различни намерения и служещи на какви ли не интереси. Гледката е като след повдигане на гниещ пън — отдолу изпълзяват десетки същества, каквито никога не си виждал, и започват да се щурат неистово. За което обвинявам собственото си правителство. Белият дом на Рузвелт, който е възприел грешна линия. Те непрекъснато си променят позицията за Русия и не могат да вземат принципно решение, така че изпращат абсолютно противоречиви сигнали към нас, хората на терен.
— Ти не си от онези, които смятат г-н Рузвелт едва ли не за червен, нали? — попита Меткалф колебливо.
— Вече не. Но години наред, след като той зае поста, гледаше на Москва през розови очила — няма две мнения по въпроса. Едно от първите неща в програмата му беше да направи онова, което президентите преди него отказаха, след като болшевиките свалиха царя — да признае официално съветското правителство. И го направи веднага. А главният му съветник, най-довереното му лице, Хари Хопкинс непрекъснато хока нас, т.нар. специалисти по Русия във външнополитическите среди, че сме прекалено твърди по отношение на добрия стар чичо Джо Сталин. Абе, момчета, наистина ли не можете да забележите положителните страни на тия хора? Непрекъснато ни повтаря това. Погледни, за Бога, само последния посланик, който Рузвелт изпрати тук!