— Знаел си, че ще сключат сделка?
— Имах източници.
— В Кремъл?
Хилиард поклати глава и се усмихна загадъчно.
— Всички знаеха, че Берлин и Москва преговарят, но дори и руснаците не бяха сигурни дали ще подпишат споразумение. Как разбрахме ли? Ще ти разкажа една история. Когато германският външен министър Рибентроп пристигна в Москва да подпише със Сталин пакта, руснаците не разполагаха дори с едно нацистко знаме, за да го издигнат по време на церемонията по посрещането на летището. Търсиха къде ли не и не успяха да намерят. През последните шест години те отправяха нападки към нацистите и съвсем естествено беше да нямат техен национален флаг. Накрая изровиха някакво подобие на знаме от филмово студио в Москва, използвано във филм с антинацистка насоченост, което естествено е било бракувано.
— Но ти си знаел — настоя Меткалф. — Знаел си, че предстои такава сделка.
Това означаваше, че Амос Хилиард разполага с източник в германското посолство — помисли си Меткалф.
— Тайната на успехите ми, колкото и да са ограничени в Москва, е, че се опитвам да мисля като Сталин — каза дипломатът. — Трябва да призная, че това съвсем не е приятно. Но той е изключително прагматичен човек. Срещал съм се с него; имах възможността да го преценя. Той е безмилостен, но безмилостно практичен. Знам начина му на мислене. За него Франция е бита карта, британците са с ПОДВИТИ опашки, изолирани от континента. Съзнава много добре, че Лондон няма съюзници в Европа — нито един! И Сталин е наясно, че не разполага с друга карта. Знае, че сделка се сключва винаги със силния, не със слабия. Готов е на всичко да държи германците далеч от съветските граници.
— За него дори е още по-добре, ако фюрерът се насочи към Полша, Балтика и Бесарабия.
— Точно така. Хитлер не иска да води война на два фронта. Това ще го унищожи. Ще е истинска лудост да нападне Русия, докато се сражава срещу британците. Това ще разпокъса армията му, ресурсите и ще гарантира неговото фиаско. А Хитлер, каквото и да говорим за него, не е глупак. Което отново ни връща към загадката на Сфинкса, голямото неизвестно. Истински ли е този съюз между Хитлер и Сталин? Добре, позволи ми да ти отговоря. По дяволите, истински е. Истински като войната. Като самолюбието им.
Меткалф кимна, а в главата му мислите напираха. Изведнъж му хрумна една идея, нещо в подсъзнанието му, което още не бе напълно оформено…
— Но ако този съюз е истински, с нас е свършено — каза той. — Въоръжен съюз между двете най-големи империи в Европа с огромни армии и милиони войници. Те може да сринат и оплячкосат Европа, да си я поделят, а после и останалия свят, да преначертаят картата и ние няма да можем да ги спрем.
— Сега разбирам защо нашият общ приятел ти има доверие. Ти си със стратегическо мислене.
— Сталин водеше преговорите с Рибентроп лично, нали така?
Хилиард кимна.
— Едва ли щеше да го направи, ако не е възнамерявал да направи този пакт действащ.
— А когато подписаха пакта, чичо Джо вдигна наздравица за Хитлер и го нарече молодец.
— Добро момче.
— Знаеш ли руски?
— Малко — отвърна Меткалф. — Колкото да се оправям.
— Сега Съветите купуват от германците за милиони марки турбини, бормашини за оръдия, стругове, противовъздушни оръдия. Това опира до репутацията. Да не мислиш, че германците ще продават на Русия подобна продукция, ако не ги смятат за военни партньори? Аз поне не мисля така. Ние се намираме в тежка ситуация, Меткалф. Мислиш ли, че Вашингтон желае да се включи в тази война? Да не смяташ, че Рузвелт е готов да воюва едновременно с Русия и Германия?
— Единствената ни надежда е да се спречкат помежду си.
— Ще ти се, Меткалф. Ти май сънуваш. Тия диктатори знаят, че заедно са много силни — те биха могли заедно да си поделят света между себе си. Освен това чувам от британските приятели тук, че в правителството на Чърчил има високопоставени служители, макар и не самият Чърчил, които натискат за отделен мирен договор с Германия срещу Съветите.
Меткалф прехапа дясната си устна и се замисли.
— Познаваш ли добре персонала в германското посолство?
Хилиард го изгледа предпазливо.
— Доста добре. Какво точно те интересува.
— Един втори секретар в германското посолство на име Фон Шюслер.
Дипломатът кимна.
— Посредствен. Аристократ, произхожда от висшата класа, което е единствената причина да получи пост в германското външно министерство. Кръгла нула. Какво те интересува за него?
— Имаш ли представа за действителните му политически възгледи?
— А — каза Хилиард, разбирайки въпроса. — Има наистина хора в германското посолство тук, на които, как да се изразя, не им пука за нацистите. Предани германски патриоти, които обичат Германия, но мразят нацистите, които биха направили всичко, за да свалят Хитлер. Членове на нелегално антинацистко движение. Но Фон Шюслер? Едва ли. Той си пада по охолния живот. Не мисля, че изповядва някаква идеология. Ще направи каквото му кажат. Доколкото мога да преценя — а аз съм се срещал с човека само няколко пъти, — той страда от самозаблудата, че е наследник на велики пруски благородници. Жадува за слава. Но не е смел. Слаб, суетен мъж. Фон Шюслер прави каквото му наредят. Единствено иска да се усамоти в замъка си със своите ордени. И пише мемоари, както чувам. Боже.