Никой не ги следеше. Шофьорът караше по маршрута, който Меткалф му описа, продължавайки да бърбори. От време на време Меткалф измърморваше по нещо, за да даде вид, че го слуша. Когато накрая пикапът стигна Немчиновка и сви по шосето за Можайск по тесен път, който водеше към дачата на посолството, Меткалф беше сигурен, че не са ги проследили. Беше дошъл дотук незабелязано. Най-после победа, макар и дребна. Той се почувства за миг горд и изпита удовлетворението, което идва след успеха и напрежението.
— Може да ме оставите тук — каза Меткалф.
Пикапът спря, а спирачките му изскърцаха. Беше тъмно. В това време на годината в Москва се смрачаваше рано. Единствената светлина идваше откъм дачата, на неколкостотин метра по-нататък. Чуваше се дори музика от грамофона, смях, оживени разговори. Запита се дали Лана и германският й любовник бяха пристигнали вече.
Меткалф извади още рубли от джоба си и заобиколи пикапа, за да ги даде на шофьора. Неочаквано пикапът потегли, вдигайки прахоляк. Защо ли шофьорът се разбърза изведнъж, преди да получи обещаната отплата? Озадачен, Меткалф напрегна очи и миг преди пикапът да потегли по калния път, мярна в огледалото за обратно виждане шофьора за първи път. Сърцето му заби лудо, когато видя лицето на мъжа, който се бе дегизирал във ватенката и селския калпак. Мъжът, който го докара от хотела до дачата, беше съшият, от когото се опита да се изплъзне. Русият мъж с безцветните сиви очи.
16
Непоправимото бе сторено. Опитът му да дойде тук незабелязано влоши още повече нещата. Нямаше нищо необичайно в това представител на „Меткалф Индъстрис“, който е на посещение в Москва, да присъства на прием, организиран от посолството на САЩ. Беше напълно предвидимо. А сега неуспешните му маневри да се измъкне незабелязано създаваха впечатлението, че крие нещо. Не беше на добро.
Щеше да има лоши последици без съмнение, много по-големи от щетите, които бяха нанесени на вещите му в хотела. Последици, които щяха да го застигнат по-късно.
Дачата, наета от американското посолство, беше скромна двуетажна дървена къща върху гребена на хълм с изглед към обраслата с дървета долина югозападно от Москва. Тя беше центърът на светския живот на чуждестранната дипломатическа общност в Москва, мястото, където посланици, консули, аташета и техните сътрудници се събираха да обменят клюки и новини и се опитваха да измъкват един от друг информация. Повече от година най-важните представители на Америка, Великобритания, Италия, Гърция, Турция и Сърбия се събираха да общуват. Меткалф знаеше, че тук се върши много повече дипломатическа работа, отколкото в която и да е било официална институция; изцяло интимната и неофициална обстановка на това място допринасяше за непринудени разговори и за установяване на по-близки отношения и така даваше възможност да се разменя съществена информация. Понякога дипломатите правеха дълги излети в гората. Имаше нещо много приятно в този вид неофициално общуване на чашка на верандата или на вечеря, на тенис корта зад вилата или на кънки по време на продължителната зима, когато тенис кортовете бяха затрупани със сняг. Но под фасадата на тези светски контакти се криеше политика. Това бе истинската причина да се троши валута за дачата. Всичко беше заради политиката.
Меткалф влезе в главния салон, който бе препълнен с най-различни хора, събрани край бумтящата камина. Някои от лицата позна веднага: британския посланик сър Станфорд Крипс; гръцкия посланик с леви убеждения, но доста отракан; граф Фон дер Шуленбург, висок, белокос джентълмен със знатна осанка, който поради дългогодишната си работа тук беше доайенът на дипломатическия корпус. Имаше и други, които му се сториха познати. Забеляза Амос Хилиард, който му хвърли поглед, ококорвайки се леко, за да му подскаже, че го е видял, преди да извърне очи. Песента „Колко е високо Луната“ се въртеше на грамофона в ъгъла, стар модел „Виктрола“ с ръчка за навиване и огромна декоративна фуния.
Запозна се с една жена, която стоеше близо до входната врата. Оказа се съпругата на американския посланик.
— Натрапник? Ти? — каза тя. — Не ставай глупав, та ти си синът на Чарли Меткалф, нали така? Знаеш ли, двамата с баща ти…
И тя започна да разказва някаква история за общуването им в „Юниън Клъб Лийг“ в Ню Йорк отпреди няколко десетилетия. Често се случваше, когато Меткалф се срещаше с хора от старите елитни среди. Името Меткалф беше не само добре известно, но и излъчваше някакво превъзходство дори сред онези, които притежаваха превъзходство. Защото бащата на Меткалф беше не само богат, но и видна фигура в светските среди, което никога не бе интересувало синовете му. Меткалф често се чудеше дали професията, която си избра — да шпионира в полза на страната си, което изискваше да живее и да работи в пълна анонимност, не беше реакцията му срещу фалша, който усещаше в социалната среда на баща си.