— Мисля, че Сталин се изрази по-различно. Той се опита да защити кървавите чистки с думите, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.
Тя се изчерви.
— Далеч преди руския народ Сталин осъзна, че винаги ще има врагове на онова, което се опитваме да постигнем.
— О? И какво се опитвате да постигнете?
— Ние изграждаме нова социалистическа държава, Стивън. Всичко ще бъде колективизирано. Не само колективните стопанства. Всичко. Фабриките. Семействата. Много скоро и поезията ще бъде колективизирана също! Можеш ли да си представиш общество, което да постигне всичко това?
Тя говореше глупости, повтаряйки като папагал празни лозунги. Но те бяха толкова нелепи, че не беше изключено просто да се подиграва на пропагандата, която заливаше страната. Беше ли възможно? И все пак дори да взимаше на подбив зловещия език на комунистическата пропаганда, го правеше толкова тънко, с такава вещина, че той не можеше да го разпознае, както и нея. Какво й бе станало на сладката, естествена Лана, балерината, която обикновено не взимаше нищо на сериозно?
— Лана — прекъсна я той. — Трябва да поговорим.
— Ние говорим, Стива.
— Насаме.
Тя замълча за миг, сякаш преценяваше нещо наум.
— Познаваш ли тукашната природа? Земята е наистина много красива. Да се поразходим, а?
Тя направи предложението си безцеремонно, хладно, но той разбра какво искаше да му каже. За първи път тя се съгласяваше да поговори с него.
— Би било чудесно — съгласи се той.
Беше кучешки студ навън, доста неподходяща нощ за разходка на поляната зад дачата. Лана носеше дълго кожено палто от норки и същата шапка — екстравагантен ансамбъл, който не се намираше в тия времена в Москва. Зачуди се дали не беше подарък от германския й любовник.
„Тези хора“ — нарече тя презрително нацистите. Какво искаше да каже? Дали мразеше Шюслер и неговите идеи? Ако нещата стояха по този начин, защо ходеше с него? Лана, която познаваше, не беше материалистка. Тя никога не би си хванала любовник само заради нещата, които може да й купи.
И все пак се бе превърнала в пълна загадка за него. Какво преследваше сега? Защо ходеше с германец? Какво мислеше в действителност за сталинистката система? Коя беше тя?
— Наистина ли си тук по работа, Стивън? — попита Лана, докато крачеха безцелно, а снегът скърцаше под обувките им.
Тя спазваше известна дистанция от него, забеляза той, сякаш за да му подскаже — на него и на някой, който може да ги наблюдава, че те не са нищо повече от приятели или познати, както натърти пред Фон Шюслер. В далечината Меткалф забеляза очертанията на ниски постройки, вероятно конюшни.
— Разбира се. Това е моето занимание. Много добре знаеш.
— Изобщо не знам с какво се занимаваш, Стивън. Колко време ще останеш в Москва?
— Само няколко дни, Лана…
— Защо дойде на приема, защото знаеше, че аз ще бъда тук ли?
— Да — призна той.
— Миналото си е минало, Стивън. И двамата пораснахме и се променихме. Имахме кратка любовна връзка много отдавна, но тя приключи.
— Влюбена ли си в германеца?
— Той е забавен. Как да се изразя, шармантен.
Изрече думите си безгрижно, но не прозвуча убедително.
— Шармантен не е думата, за която човек се сеща, когато погледне Фон Шюслер. По-скоро печален.
— Стивън — каза тя с предупредителен тон, — не е твоя работа да ровиш в сърцата на хората.
— Не. Ако въобще става дума за сърца. А не за нещо друго.
— Какво например?
— Ами, норка не се намира лесно в Москва.
— Получавам много добра заплата в момента. Шест хиляди рубли месечно.
— Всички рубли в хазната не стигат дори да купиш нещо, което го няма.
Едното ъгълче на устата й се изкриви в лукава усмивка.
— Това е подарък. Макар да е нищо в сравнение с подаръка, който получих от теб.
— И преди си споменавала за някакъв подарък, който си получила от мен. Какъв подарък, Лана?
— Руди е добър с мен — каза тя, пренебрегвайки въпроса.
— Той е щедър. Прави ми подаръци и какво от това?
— Не е в стила ти.
— И кое не е в стила ми?
— Да имаш връзка с мъж само защото ти купува норки и бижута.
Тя обаче не се хвана.
— Така изразява любовта си.
— Любов?
— Увлечението си, тогава.
— Да, но аз като че ли не вярвам, че ти… си увлечена по него, или греша?
— Стивън — каза тя раздразнено. — Не можеш да имаш към мен повече претенции.
— Знам това. Разбирам. Но трябва да се срещнем, да поговорим. Важно е.
— Да поговорим? — изсумтя тя. — Знам как говориш.
— Нуждая се от помощта ти. Трябва да се договорим за среща. Утре следобед свободна ли си? Ще се върнеш ли в Москва дотогава?
— Ще се върна — отвърна тя, — но не виждам причина да се срещаме.