— В парка „Соколники“. На обичайното място, където се виждахме преди…
— Стива — прекъсна го тя. — Тихо.
Внезапно Лана показа с глава към мъж, който се появи на верандата недалеч от мястото, където се разхождаха. Той се обърна, погледна натам и позна лицето му. Беше мъжът от ГРУ, който седеше на реда зад него в Болшой, който го заговори за нея.
— Виждал съм го и преди — прошепна Меткалф.
— Лейтенант Кундров от ГРУ — отговори тя тихичко. — Той е моят пазач.
— Твоят… пазач?
— Вероятно задачата му е важна, той е необичайно високопоставен, за да му поръчат да ме следи. Вече от година и половина е моя сянка. Отначало ми беше смешно. Където и да отидех, ме следваше. Имам среща с приятели в ресторант, а той е на съседната маса. Отивам да пазарувам, а той е на опашката зад мен. На всяко представление на Болшой, в което участвам, е на едно и също място. Накрая го поканих на чай. Направих го пред други хора, важни особи, на едно частно парти в Болшой, така че да не може да откаже.
— Защо?
— Защото исках да се запозная със своя надзирател. Вероятно един ден той ще нареди да ме приберат за екзекуция. Вероятно един ден той лично ще ме екзекутира. Предпочитам да познавам човека, който е приел съдбата ми като своя служебна задача.
— Но защо! Защо ще пращат по петите ти някой да те надзирава?
Тя вдигна рамене.
— Предполагам, че се дължи на положението ми, на това, че съм прима балерина — добави тя с развеселен глас. — Станах важна особа и затова ме наблюдават изкъсо. Една балерина, която поддържаше връзка с чужденец — капиталист, — беше изпратена на заточение в Сибир. Ние сме птици в клетка.
— Значи си се примирила — каза Меткалф на английски.
— Примирила — харесва ми тази дума. Как се пише?
Да се примириш с надзирателя си, помисли си Меткалф. Явно беше руски специалитет. Докато й казваше как се пише думата, забеляза, че човекът от ГРУ, лейтенант Кундров, вървеше през поляната към тях.
— Светлана Михайловна — каза той на руски със силния си баритонов глас, — добър вечер. Много е студено навън. Ще се разболеете.
— Добър вечер, Иван Сергеевич — отговори Лана с подчертана любезност. — Позволете ми да ви представя този бизнесмен, който е на посещение у нас.
— Стивън Меткалф — каза Кундров. — Да, мисля, че се запознахме в Болшой.
Те се здрависаха.
— Вие сте любител на балета, доколкото разбирам — попита Меткалф.
— Аз съм почитател на Светлана Михайловна.
— Аз също, но се страхувам, че сме част от много други.
— Вярно е — отговори руснакът. — Светлана Михайловна, вие прекарвате вечерта тук? Като гости на посланика?
Дали не премина проблясък на раздразнение върху лицето й?
— Вие знаете всичко за мен — отговори Лана весело. — Малко ски и езда. А вие?
— Не, не бях сред поканените, страхувам се.
— Срам и позор — възмути се Лана.
Кундров се обърна към Меткалф.
— Как успяхте да стигнете дотук? Предполагам, че не сте имали големи проблеми. В наши дни трудно се намира такси. Надявам се „Интурист“ да ви е осигурил кола и шофьор.
Явно той знаеше за опита на Меткалф да се измъкне от опашката си. Меткалф реши да се възползва от възможността да поправи грешката си.
— Истината е, че предпочитах никой да не разбере, че идвам тук. Няма да повярвате какви перипетии имах.
— Но защо? Това е съветският рай — отговори му човекът от ГРУ спокойно. — Тук няма тайни. Не и от нас.
Меткалф си придаде глуповат вид.
— Точно това е проблемът.
— Не съм сигурен, че ви разбрах.
— Вие, момчета — от ГРУ, НКВД или каквото и да е там, — сте големи дърдорковци. Клюкари. Изпускате се и клюките тръгват.
— Изпускаме се пред кого?
Меткалф облещи очи.
— Пред брат ми, кой друг? Заклех му се, че ще си гледам само бизнеса. Никакви партита. Дадох му дума. Последния път си навлякох достатъчно неприятности. Вижте, брат ми, той е сериозният човек от семейството, си мисли, че съм се променил. Смята, че съм влязъл в релси. Нека си мисли така. Заплаши ме, че ще ме отстрани от семейния бизнес, ако се върна към старите си навици.
— Колко трогателно — отговори Кундров. Но лукавата му усмивка показваше, че не вярва и дума от това, което Меткалф му каза. Той махна с ръка към дачата, сякаш да покаже всичките гости вътре. — И тези хора, никой от тях няма да ви забележи, вашият стар начин на живот? Никой от тях няма да каже и дума?
— Не се притеснявам от тях. А от проклетия шофьор. Британеца, който брат ми изпрати с мен уж да ме вози до срещите и да ме надзирава. От него се опитах да се измъкна.
— Е, можете да разчитате на моята дискретност — каза Кундров.